На 15.02.2015 г. в Белгород, Русия, се проведе международна конференция за проблемите на младите хора и ролята на Православната Църква в предлагането на алтернативи за разрешаването им. Събитието протече в рамките на честването на Деня на православната младеж. Гости от БПЦ бяха част от екипа на ПЦДОН (Православен център за духовно обгрижване на наркозависими „Свети Боян Енравота“, както и доброволецът сътрудник на ЦРИК „Св. св. Кирил и Методий“ богослова Бисер Божков). Повече за събитието можете да прочетете в сайта на Белгородская и Староскольская епархия

 

Доклад на отец Георги Фотакиев
(духовник и ръководител  на Православен център за духовно обгрижване на нарозависими „Свети Боян Енравота“)

Дано това не ви озадачи, но ние започнахме нашата работа с наркозависими така да се каже „по евангелски”… Какво имам предвид ли? Вижте, в Евангелските повествувания ни се разказва, че първото, което Господ е сторил – преди да направи или да каже каквото и да било, е че е събрал около себе си млади хора… Да, Иисус Христос, когато е започнал всичко това, не е бил на повече от двадесет и седем години, самите Апостоли, които е призовал, не са били по-възрастни от Него, освен, може би, св. ап Петър… В Евангелието на Матей са записани думите на Христос, според които, ако сторим някому нещо добро, все едно го правим Нему. Следователно, събирайки се заедно, всеки с дарбите и талантите си, за да помогнем и на едного само наркозависим млад човек в неговата беда, изпълняваме Евангелието – събираме се, както Апостолите, около Иисус… Ние не сме протестанти, за да преразказваме Евангелието или да разсъждаваме просто върху него. Ние сме православни християни и затова за нас Евангелието трябва да бъде една вечно актуална, възобновяваща се реалност и преди всичко в своя най-светъл и динамичен образ – Образът на Господ Иисус Христос.

Нещата започнаха преди много години, когато майката не един наркозависим младеж ме помоли да се срещна с него, докато той бе в много тежко здравословно състояние – в болницата… И ето, как „евангелието продължава”. Не той потърси мен, през девет планини в десета, като някаква скрита мъдрост, каквато аз нямам и претенции да обладавам или като ковчежето с тайната на Касчей Безсмъртни, ами аз, като свещеник и майка му, която е дълбоко вярваща и църковна жена, го потърсихме, заедно „като Църква”. Защото Църквата е именно това – нашето общуване, нашата взаимна подкрепа, носенето взаимно един другиму на теготите, споделянето на болките и радостите един с друг. А каква по-голяма болка за една майка от страданието на сина й и каква по-голяма радост от неговото избавление?!

Случвало се е да ме питат някои от момчетата откъде толкова добре познавам начина на мислене на наркозависимите, техните проблеми, сякаш сам съм бил такъв… Онзи първи младеж, казва се Младен и е жив и здрав вече повече от десет години, слава Богу, ми разказваше за живота си като наркоман, докато аз му разказвах за вярата. Не съм се друсал, просто Бог ме е благословил със способността да слушам, да чувам дори това, което хората понякога премълчават, уж говорейки.

И тъй, ето ги три от предусловията, за да се случи една истинска среща, да се срещнат двама души лице в лице, отвъд маските и ролите, които ги убеждава, че трябва непрекъснато да носят, обществото и даже създава затова специални закони… Не бях аз някакъв жрец или служител на култа, който седеше и чакаше у някого да се събудят „религиозни чувства и потребности”, за да дойде той в храма някога, пък момчето срещу мен да е просто средностатистически наркоман… За мене и майка си той се беше превърнал в безценност, някого, когото търсим, когото се стремим да постигнем, подобен в това на самия Христос, а ние за него в общност, защото останалите общности, към които беше принадлежал, го бяха отхвърлили. Това е част от Евангелието – да видиш у едного от „ония малките Христови братя”, както сам Иисус ги нарича, Него Сам, на неговия личен кръст или в Пъкъла, в който се е изгубил и да се превърнеш за него в Църква, в общност, която да го извлече от този пъкъл обратно, заради която той да се върне… Подобно на това, което и самата Църква, в лицето на св. Йоан Богослов, на Пресвета Богородица и на жените Мироносици стори за Самия Христос на Кръста на Голгота, оставайки с Него докрая, затова и дочака Неговото Възкресение… Христос възкръсна тялом, заради нас, не заради Себе Си, та, както казва и на каещия се разбойник на кръста до своя Кръст – в същия ден той беше духом при Бога, заедно с покаялия се грешник, в Рая… Спасението на човека е Божие дело, затова и мнозина, които според нас няма да видим на Небето, ще са там, защото не знаем в кой миг и как, понякога преди самата смърт, Бог ги е привлякъл при Себе Си. Да видиш у другия Христос, да му подадеш ръка за общение и накрая, като трето – да влезеш с него в диалог – и да му говориш, но и да го слушаш, защото така протича истинското общуване, така и сам се обогатяваш, обогатява се и Църквата, затова казваме, че съдействайки в спасението на някого, ние спасяваме и себе си.

Всичко това обаче не би било трайно, не би било изпълнимо, ако я нямаше подкрепата на енорийската общност, която прие тия младежи като част от себе си… Млади хора, някои от които и женени, с деца, прибираха потърсилите помощ наркомани по домовете си, докато още нямаше сграда, в която те да живеят в двора на храма, бдяха край тях по време на абстиненциите им, споделяха с тях своя собствен живот…

Спомням си как едно от момчетата събра сили да остане, да не си тръгне, защото възрастна жена от енорията всекидневно му носила плодов компот – това имала, това носила и той добре го разбирал… Приготви си багажа да си върви, но точно преди да прекрачи прага, се сети, че възрастната жена ще дойде няколко часа по-късно, за да му донесе подаръка си, а него няма да го има, а това ще я натъжи… И това, на четвърто място, ако въобще можем да подреждаме нещата едно подир друго, е любовта. Даващата любов, но и любовта, която не се срамува да получи, е това, което прави всичкото, изброено дотук, възможно, дава ни сили да го осъществим – да видим у другия не просто индивид, ами личност по Божий образ и подобие, да му протегнем ръка за общение, да влезем с него в истински диалог. Без любов това са неща невъзможни.

Истинската любов обаче, трайната, вечната, е дар Божий. Затова и, спомням си, някой бе нарекал Православието невъзможна възможност. С човешки сили непостижимо, но с благодатта Божия осъществимо… Защото любовта ни задължава не просто да търпим другия, да сме толерантни, но и да споделим себе си с него, както Христос споделя Себе Си с нас.

Днес все по-рядко и все по-трудно намираме и чуваме Църковните отговори на въпросите, които тормозят човека… Как се става личност, как се израства и съзрява като личност? Повечето отговори, които ще чуете от различни места, са свързани с възгледа, че материалните придобивки, възможностите, които те ти дават, способността да обсебваш ресурси и с тях да задоволяваш своите реални или мними, въображаеми нужди, са тези, които те утвърждават като личност… Ето, ти имаш най-скъпия възможен мобилен телефонен апарат, най-бързата кола, спиш с красавици… Е, повечето красавици спят с тебе предимно в пияно състоияние или друсани, но кой ти придиря чак толкоз… Младият човек смята, че така е намерил живот, че така живее сред изобилие, но почти неусетно, обаче неминуемо, в един момент разбира, че е започнала да го изяжда смъртта. Той се е биологизирал, вместо да се одухотвори, станал е хищник в реда на хищниците, вместо бог по благодат, за какъвто е предвиден от Бога със сътворението си… Започва да пие, да безобразничи, да се държи агресивно. И да се друса много често. Може би, на едно подсъзнателно ниво, той се опитва да унищожи по тоя начин това, в което се е превърнал, колкото се може по-бързо, отвращавайки се и бягайки сам от себе си, може би.

Църквата предлага друг възглед за личност, други начини за нейното формиране и утвърждаване, Църквата предлага на човека да се вкорени във вечността, там да потърси източника на своята идентичност, в категории като любов, истина, правда, защото единствено чрез тях и в тях той намира цялостно удоволетворение, защото живее в мир със себе си и Бога, според своето автентично предназначение. Човекът не е създаден да бъде хищник, консуматор, човекът, според Библията, е сътворен за общение с Бога, със света, с другите. Но не общението като „обмяна на информация”, което всички умеем криво-ляво, а общшението като споделяне на себе си с другите, споделяне на битието в любовта. Човекът е сътворен и за да бъде свещеник, посердник между Бога и творението. Това като способност – да споделяме себе си, ако е нужно жертвайки се, сме загубили с грехопадението, Господ Иисус Христос обаче ни го връща по един чудесен начин, връщайки ни, чрез Себе Си, при Бога в Църква.

 

Доклад на Светослав Ангелов
(вероучител в Православен център за духовно обгрижване на нарозависими „Свети Боян Енравота“)

Няма как да говоря за богословие и терапевтиране на наркотични зависимости, за църковност и отношението й към младия търсещ човек, въпросите и проблемите му, без да спомена личния си опит от срещата с един свещеник и енорийската общност, която той създаде, за о. Георги Фотакиев… Докато маркирам някои от проблемите, с които Църквата днес се сблъсква в това направление, аз ще разкажа накратко и за това, което открих като техен отговор за себе си, срещайки се с този свещеник, станал впоследствие мой духовен наставник и изповедник и общността от вярващи, която той ръководи…

Академичното богословие създава една, за съжаление, субкултура, един псевдоинтелектуален църковен елит, който си измисля проблеми и теми, маскирайки ги в някаква научност, създавайки терминология, която говори малко, дори на хора с образование и обща култура над средното ниво, извън тази субкултурна общност. Динамиката на срещата със себе си, срещата с другия, общуването с Бога, това богословие не може да предаде, не е в състояние да обговори, феноменологията на тая динамика не може да категоризира и осмисли, колко по-малко пък да обясни… Нещо повече – терминологията в това богословстване остава неразбрана дори за авторите и потребителите си много често, остава система от „разпознавателни за общността клишета”, пароли без съдържание…

Как младият и търсещ човек ще разбере говоренето и обяснението на хора, които сами наполовина, даже много често повече интуитивно, отколкото интелектуално, разбират това, което казват?… Като удавници за сламки се хващат тия „проповедници” за всяка тема, която им се стори модерна, актуална… Те имат отговори на въпросите за ГМО и суругатното майчинство, за хомосексуализма, за гражданските права… Но за проблемите на личността, за истинските, екзистенциалните въпроси, не само нямат отговори, те нямат и очи, за да ги различат като проблеми.

Ние, в България, имаме две Духовни Семинарии, два теологични факултета при големи университети, три катедри по теология при факултетите на други, по-малки университети, наскоро бе създадена отново и Духовна Академия. Ако някой някого там бе в състояние да научи как да отговаря на въпросите, тормозещи младия човек днес, ако там на тези въпроси се отговаряше изобщо, те щяха да бъдат препълнени със студенти. А не са. Нито вследствие от съществуването им и функционирането им наркоманията намалява своя поразяващ обществото и младежта обхват. Самите семинаристи и студенти, сетне свещеници, монаси, епископи често злоупотребяват с наркотични и упойващи вещества…

За огромно съжаление нерядко богословието и в храма няма силата да отговори, нито да помогне в лутанията на младия човек. То твърде често е или много либерално, разрешаващо всичко, несмеещо да се конфронтира с никоя страст, с никой грях, или пък е ригористично, заповедническо, преимуществено забраняващо.

Свеждаме въпросите или до това как да се обличаме (или да не се обличаме), каква музика да слушаме (или да не слушаме), какво да ядем и да пием (или от какво да се въздържаме), кога и как да се причастяваме, как да се прекръстим и пр. Тези неща може и да интересуват някого, прекарал десетина години като активно черкуващ се православен християнин, но младият човек, минал покрай храма, влязъл в него случайно, за малко, от такива въпроси не се интересува… И свещениците обаче, и ние като посрещащи го енориаши, настояваме да го занимаваме с тях, заради което и го губим, без значение от това какви са ни отговорите – либерални или ригористични, широки или тесногръди… Защото ние отговаряме не на него, а на себе си, вторачени в собствения си пъп, няма как да генерираме отговори и теми, преливащи извън бреговете на пъпа ни.

Въобразявайки си, че творим богословстване в противовес на безплодното академическо, ние създаваме свое, което е не по-малко безполодно, макар да си мислим, че то, за разлика от другото, е „църковно”, понеже го „правим” в храма. В резултат от това храмовете ни са не по-малко празни от теологичните училища.

Според Господ Иисус Христос, един от най-съществените въпроси, на които трябва да отговаряме при срещата си „с хората”, не е друг, ами е именно въпросът „Кой е Христос?” – „Според това, което човеците мислят, Аз кой съм?” пита сам Той Апостолите Си в Евангелието на Матей… Това е въпросът, по който Апостолите сетне спорят с иудеите, около него са дебатите на Вселенските Събори…

Отговорим ли правилно на въпроса „Кой е Христос”, ще отговорим и на въпроса за човека, за това какво представлява, каква е целта на неговото битие, какво е предназначението му. В Лицето на Христос Бог стана човек и както каза св. Атанасий Велики, Той е направил това, за да стане човекът бог. Бог намира Себе Си у човека и това насърчава човека да потърси себе си у Бога, у Христа, според думите на Блажения Павел, записани в Посланието до Филипяните. Богословие, което отговаря на въпроса „Кой е Христос?” по православен начин, няма как да не заинтригува търсещия истината за себе си и реалността млад човек, защото, заедно с това, отговаря и на това кой е човек собствено…

Наркоманията е бягство – от себе си, от реалността. Не случайно повечето от психоактивните вещества предизвикват по изкуствен път „екстаз”. А какво е екстазът, ако не напускане на себе си, излизане от статуса?… Човекът бяга от себе си, поради страха от това, което ще види, остане ли със себе си, остане ли в себе си. И не случайно Светите Отци говорят за благодат Божия, която е необходима, за да видим греховете си. Тя е необходима и когато вече ги гледаме, започвайки борбата с тях, промяната си. Благодатта се състои в това да можем да погледнем себе си не само в перспективата на това, което сме правили в миналото, не само като такива каквито сме тук и сега, в момента, но и да се видим в перспективата на своето бъдеще, да видим себе си в Христос. Да разпознаем себе си в Него, да се намерим у Него…

И ето я една от най-важните задачи на Църквата – да срещне човека едновременно и сам със самия него, но заедно с това и с Христос, Той, Христос, да бъде издигнат, в цялата красота и съвършенство, което у Него обитава – Кръста, смъртта Му, Тридневното Негово Възкресение и Славното Второ Пришествие, така че, човекът да възжелае да се съедини с Него в Причастието. Само богословие, което обговаря тези неща, което поставя Христос в своя център, чийто лайтмотив е Богочовечеството, може да заинтригува всекиго, ако и да не го приведе непременно в Църквата, не ще го остави безразличен към Евангелието.

Вторият постулат, лежащ в основата на богословието в нашата общност – енорийска и терапевтична, вторият жалон в светогледа, в който въвеждаме доверилите се на нашите грижи наркозависими младежи и който проповядваме на новопристъпилите прага на Храма енориаши, е свързан с общението…

Жаждата за общение и същевременно ужасът от него, са в основата на трагедията на съвременния човек. Добре е формулирал това Жан-Пол Сартр с думите: „Адът това са другите, но без другите също не можем”.

Отхвърлилият Божия Закон (Десетословието на св. цар и прор. Мойсей, както и Евангелските заповеди) човек, веднага, след „радостта” от почувстваната първоначално свобода, изпада в екзистенциален ужас, защото заедно с ограничаващия го закон, той разбира, че е изгубил и възможността за живот в общение, че се е отчуждил от Бога и другите човеци, че е разрушил общението… Превръщането на човека от Общност в Монада, което идва като резултат от откъсването му от Бога, е начало на неговия разпад, на неговата смърт. Човекът е създаден да живее в общение. И не просто да живее „в общение”, но да живее „като общение”. Последното е, може би, най-важният аспект от Божия образ и подобие, според който, както пише още в самото начало на Библията, човек е сътворен като „единство в множествеността и общението” – мъжът и жената са наречени заедно „човек”, точно тъй както разпознаваме множественост в Сътворилия ги Един Бог, Сам за Себе Си казващ: „Да сътворим човека по Наш образ и по Наше подобие”… Отхвърляйки общението т.е., като своя онтологична основа на битието, човек не отхвърля просто „законите на общението”, той се отрича от самия себе си, самоубива се.

Ние различаваме Лицата в Светата Троица благодарение на техните взаимоотношения в общението им. Синът Божий (и Слово Божие) е Син на Отца, Духът Божий е „от Отца изхождащ”, срещаме Го в Библията да е наричан „Духът на Отца”. Човекът, който подобно на Светата Троица е създаден „като общение”, също намира утвърждението на своята личност, общувайки, а заедно с това и утвърждение на битието си, защото битието е общение.

Затова нашата терапевтична и литургична общност функционира върху основите на непрекъснатия диалог и общението помежду ни, общение заедно с това и с Бога, Който Сам ни е разкрил Себе си „като общение и диалог”. Диалог и общение, чиято кулминация е в Евхаристията, когато „един друг, сами себе си и целия наш живот отдаваме на Христа-Бога”.

Върху тия два постулата се основава катехизисът и духовното обгрижване в нашия църковен център – Христос и общението ни с Него и в Него, затова и богословската рамка на нашия труд дава неочаквано, да не кажа феноменално, високи терапевтични резлутати.

П. П. Доклад на тема младежи, нови религиозни движения, култове и наркомании изнесе богословът Бисер Божков