Проектът “Организационно развитие за по-добра подкрепа на наркозависими младежи” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.”

EEA_Grants_logo
www.ngogrants.com

Aвтори прот. Георги Фотакиев и Светослав Анггелов

Божественият образ и подобие в човека е преди всичко в способността му да общува, да споделя себе си и да приема споделения Друг, както в отношенията човек-човек, така и в отношенията човек-Бог.

Това споделяне на себе си не се изразява просто в обмяната на информация. Защото информация, при това съвсем не само проста и прагматична, но и сравнително сложна, дори абстрактна, обменят и много видове животни. Но ако човекът не е изгубил способност да комуникира, ами дори се е усъвършенствал технологически в това, ако човекът умее да споделя не само информация, данни, но и да намира последователи и да ги прави съпричастни на много сложни и красиви абстрактни идеи (и философски, и религиозни), защо Светата Църква, въз основа на своя духовен опит и на своята книга – Библията, твърди, че образът и подобието Божие у човека са повредени?

„Когато Бог сътвори човека, създаде го по подобие Божие... и им даде име „човек“ (Битие 5:1, 2-б) „Адам живя сто и трийсет (230) години и роди (син) по свое подобие (и) по свой образ и даде му име Сит.„ (Битие 5:3)

Бог нарича двамата, които е сътворил, един Човек, показвайки по този начин, че е изобразил в тях Самия Себе Си, Своята множественост в единство, както е според православното учение за Светата Троица и Божието битие. Грехът обаче затваря човекa в монада, в невъзможност да сподели себе си с друг, да открие себе си личностно в другия. Адам и Ева са сътворени, за да споделят Бога в Неговата вечност, да са съвечни с Бога и в Бога, същевременно заедно, в общение с Бога, в общение и помежду си.

Адам, след падението, нарича сина си Сит, което означава „заместник”. Предназначението на Сит е да подмени Адам – една монада ще замени и ще я последва, след разпада й, друга монада.

Затваряйки битието си в монада, човек се биологизира и материализира, за да съхрани донякъде изтичащия, като пясък, между пръстите му живот, той се вкопчва в материята, разчитайки, че от нея ще получи сила да живее, на което е първообраз яденето от забранения плод – лъжата, която Ева възприема, че в този материален плод е скрито знанието, мъдростта, пълнотата на живота и е начин за самообожествяване, начин човекът да стане бог, но без Бога, въпреки даже Бога…

Последвалата екзистенциална самота е изобразена още в начина, по който Ева яде плода:

„Видя жената, че дървото е добро за ядене и че е приятно за очите и многожелано, защото дава знание, взе от плодовете му и яде, па даде и на мъжа си, та яде и той.”  (Битие 3:6)

От средство за общение, от още един начин да споделиш живота си с другия на обща трапеза, храната, материята се превръща в самоцел, в божество, заради което жертваш първо общението, а после и себе си. Начинът на хранене показва твоето желание да се затвориш в монада, с което започва човешкият екзистенциален ужас, който е ужас не само от самотата, но и от това, в което си се превърнал самият ти – егоист, хищник и консуматор, себично сам. В греха общението е невъзможно – Адам и Ева ядат от забранения плод поотделно, сами. Това преминава, рано или късно, в автоагресия, в нагон за смърт, за самоунищожение. В този смисъл смъртта, заради греха, не е Божествено наказание за непокорство, а доброволен собствен човешки избор. В тази подмяна Църквата намира основата на възгледа си за зависимостта, една от формите, на които е тази към ПАВ.

Човекът е създаден, за да свещенодейства, да изобразява Бога в света чрез себе си, да бъде като Христос, който споделя битието Си (Кръвта и Плътта Си) с нас, тъй както първо Отец, Син и Свети Дух живеят като единство в различимостта, в Пресвета Троица. В този смисъл Адам е бил определен да бъде „първи Христос”, затова и Христос впоследствие в Евангелието е наречен „Втори (последен) Адам”.

Тази възможност за единение с Другия (и съединяване с Бога), при която човек става дотам едно с другия, като например в брака, тъй че Библията употребява израза „една плът”, но заедно с това и остава различим личностно, е представена в паралела между Божието битие (начин на съществуване) и сътворяването на човека (по негов образ и подобие) още в първите страници на кн. Битие

След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие;.(Битие 1:26)

За първи път в разказа Бог се представя като множественост в единство, което е изразено в тази граматически неправилна конструкция в цитирания текст, когато се стига до сътворението на човека. Преди това употребява за Себе Си, говорейки, само първо лице единствено число – когато твори земята, растителния и животинския свят, небесата. За човека обаче

„рече Бог (I-во л. ед. ч.) да сътворим (I-во л. мн. ч.)

Същият граматически парадокс срещаме и когато четем за Човекa, как са сътворени самите Адам и Ева:

И сътвори Бог човека по Свой образ, по Божий образ го сътвори; мъж и жена ги сътвори.” (Битие 1:27)

Следователно Човекът не само е създаден за общение, той е „конструиран” като такова. Самото битие се определя чрез общението, битието е общение. Върху това се основава и православното учение за човешката пълна свобода. Човек не е затворен в „природата”, не нейните детерминанти го определят като добър или зъл, доброто и злото са категории на общението. Категориите на природата са неприложими към личността. Той е свободен да отхвърли Бога и общението си с Него, но също така е свободен и да се върне, да го възстанови. Според Свещените Писания, дяволът (също така и въобще бесовете и ангелите) има ограничена, спрямо човешката, свобода. Луцифер е бил свободен да падне, допускайки да го обземе гордостта и да се превърне в Сатанаил, но няма свободата да се завърне при Бога. Това не е в резултат от Божията неумолимост, от нежеланието на Бога да го приеме обратно, ами от неговата, на Луцифер, битийна същност, той е статично битие, веднъж обзет от злото, той не притежава вътрешната, екзистенциална динамика за самопречистване, сам екзистенциално нединамичен, не е способен на промяна чрез общение.

Можем да употребим сравнението за Луцифер, като за съд с вода или затворен водоем, от когото нищо не изтича, нито в него нещо се влива, който веднъж отровен, остава такъв завинаги.

Но човекът е създаден не само с възможността, но и с вътрешната потребност за движение, защото е Божий образ и подобие на Бог, Който съществува като общение на Отец, Син и Свети Дух. Свърже ли се обаче екзистенциално с времето и пространството, вместо с Бога, фиксира ли се в тях, търсейки там усещане за реалност, живот и идентичност, истинското движение приключва, човешкото битие от екстатично, става плътски динамично и това виждаме в целия този динамизъм на съвременната цивилизация – културен, социален, технически, който се стреми да запълни липсата на екстатизма в любовта, на духовния динамизъм, за който свидетелстват Църква и Библия. И накрая, по подобие на демоничното битие, човешкото става статично. Така човек става напълно зависим от материята, опитвайки се да определи битието си чрез техните детерминанти, се разтваря в тях, обезличава се и се статизира, защото те са безлични и вътрешно статични.

Това е представено в Евангелието в притчата за бесноватия, когото Христос освободил от цял легион бесове, изпратил ги да се вселят в стадо свине (Марко 5:1-13). След това свинете ги свличат със себе си в езерото, където се издавят. Статиката, която води до разпад, се вижда ясно – те, бесовете, нямат собствена воля за придвижване, някой трябва да ги изпрати някъде – Христос в свинете, а свинете пък в езерото. Оставени сами на себе си, според собствените им думи към Христос, изпратени „извън страната” (Марко 5:10) „ще се лутат в безвидна и суха пустош” (Лука 11:24). Те отдавна са отпаднали от Бога, заедно с бунта да началника си сатана, а Бог е бил тоя, който ги е „задвижвал”, „изпращал и прибирал”. В Стария Завет, в Псалтира, те са сравнени с „ветрове и огнени пламъци”, сиреч с нещо, което служи или на съзиданието, или на разпада, но само по себе си е като безлична, без собствена воля, стихия, неумеещо само да съзижда или да унищожава. Бог ги е използвал за целите на съзиданието, като свои слуги, допреди момента, в който са се разбунтували и напуснали, отпаднали от Него.  Поробвайки обаче човека, те започват да използват от своя страна него за целите на унищожението, а накрая и за неговото самоунищожението, за което от завист копнеят.

Всичко това го виждаме и около себе си, непрестанно, не само изследвайки древните свещени текстове. Поведението на всеки зависим е малко или повече, но винаги следващо описаната логика на бесовете. На пръв поглед сам той абсолютно безволев, съумява да оделотвори една, сякаш чужда, но неумолима към него воля за смърт, твърдящ сам често, че това е чужда воля, с която е несъгласен, пред чиято сила е безпомощен, унищожвайки всичко около себе си, той унищожава и себе си, последователно и методично служи на нечия воля за разпад. Затова и можем, както руския православен духовник и нарколог йером. д-р Анатолий Берестов, да говорим за демонично влияние или дори обладаване, у зависимия човек.

Необяснима и чудна остава тази „воля за смърт”, тоя „нагон за смъртта”, за който още Фройд пише, за психолоанализата, антропологията и философията. Те могат само да я констатират, да се опитват да я „лекуват” на нивото на проявите и на последствията. Но екзистенциалната причина за нея им е непонятна, неизвестна.

Съвременната психология не само изостави понятието душа, обявавайки го за анахронизъм, при все, че продължава да се именува по него според старогръцката дума ψυχή – душа, но и изобщо спря да търси екзистенциалния поглед върху проблемите в своята област на научно изследване. Занимавайки се с последствията, с проявите на проблема, не слиза по-надолу, при причините им на онтологическо ниво. А видимата част от тези проблеми, тази, която подлежи на научна обективизация, можем да сравним с видимата част на айсберга, която е едва 1/7-ма част от него, а останалите 6/7-ми са невидими и под водата.

Проблемът Църквата, осланяйки се на Свещеното Писание, нарича грях и грехопадение. И този проблем е онтологически, а не просто етичен и психологически. Видимата част от него се поддава на етичен и психологически анализ, но останалата, под нея, на която тя е продължение, остава неизследвана, а и пренебрегвана от съвременната наука.

Старогръцката дума за грях е αμαρτία. Етимологически произлиза от стрелбата с лък и означава „пропускане на целта”. И ако ние вече казахме, че човекът е създаден за общение – с Бога и с ближния, значи грехът (αμαρτία) е пропускане на целта на човешкия живот – общението и съединяването на човек с Бога и с неговия ближен.

Защото никой никога не е намразил плътта си, а я храни и съгрява, както и Господ – църквата, понеже ние сме членове на тялото Му – от плътта Му и от костите Му. „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си, и ще бъдат двамата една плът“. Тази тайна е велика; но аз говоря за Христа и за църквата. Тъй и всеки един от вас така да обича жена си, както обича себе си…” (Ефесяни 5:29-33)

И пак, отново, Църквата не разглежда проблема върху плоскостта на морала и етиката, нито на ниво психология, за Църквата въпросът не е в това как се държиш или какви преживявания и асоциации буди у теб Другия, какви емоции ти носи той и общуването с него, ами откъде черпиш основанието за своята идентичност, в какво или в кого намираш себе си.

 Па смятам, че и всичко е вреда, поради превъзходството на познаването на Христа Иисуса, моя Господ, заради Когото от всичко се отрекох, и всичко считам за смет, за да придобия Христа,  и да се намеря в Него, имайки не своя от закона праведност, а придобивана чрез вяра в Христа, сиреч праведност от Бога чрез вяра; за да позная Него, и силата на възкресението Му (Филипяни 3:8,10 а)

Според св. Павел, да потърсиш себе си в Бога, да откриеш себе си във Всечовека Христос, според израза на св. еп. Николай Велимирович – Сръбски, не е въпрос на етически избор, нито обикновено психическо преживяване, ами въпрос на живот и смърт. Без това няма не само познание, но няма и участие във „възкресението на Христос”, няма съучастие в Неговия, на Христа, вечен живот. А ако си послужим с илюстрация от библейския трихотомен възглед за сътворението и устройството на човека, представяйки го като дух, душа и тяло, можем да обясним грехопадението като лудост на душата, като преобръщане на начина и на функциониране.

Преди грехопадението душата черпи идентичност и сила за живот от Бога чрез духа и така оживотворява тялото. Битието се превръща в продължение и разгръщане на принципа, според който човек е сътворен:

И създаде Господ Бог човека от земна пръст и вдъхна в лицето му дихание за живот; и стана човекът жива душа.” (Битие 2:7)

Човекът е сътворен двухотомен (двусъставен), като душа и тяло, Бог вдъхва в него жизнено дихание и той „става жива душа”, трисъставността му е в потенция, търсейки постоянно от Божия дух, той го придобива и чрез него одухотворява душа и тяло. Одухотворената от Бога душа предава не само на собственото си тяло, но и на цялото останало творение от този животворящ дух.

Затова и след Шестия творчески ден, в който е сътворен човека, настъпва Седмия ден и времето „свършва” – за всеки от предходните е употребен изразът „стана вечер, стана утро”, при Седмия ден обаче този израз липсва, защото именно чрез човека Бог влиза във времето и пространството, въплъщава се и така ги одухотворява, превръща ги във вечност.

С избора си да търсят живот в материята за себе си – яденето от забранения плод, за който вярват, че съдържа и ще им го отдаде, знание и живот, а не у Бога за себе си и за нея, Адам и Ева преобръщат Богоустановения порядък. Така човек се превръща за света в хищник от свещеник, човекът се биологизира, па и самата материя, цялото творение се обръща против него, защото разпознава в него заплаха за съществуването си, вижда у него крадец и консуматор.

С тази биологизация човекът става статичен от екстатичен, затова и според библейската притча Бог го търси из Градината „при вечерния ветрец”. Животворящият дух е заменен от материален, свързан с време и пространство, вятър, а човекът вече е прикован за място, определим в пространството, „скрит сред дърветата на Градината”. Битието започва да се определя от материята, чрез координатите на „кога и къде”, все неща, които при сътворението му отсъстват. Това обаче е вече начало на битийния разпад, защото време, пространство и материя са променливи, невечни, сами разпадащи се, по тази причина и човекът не е в състояние да намери „вечен живот”, свързвайки, вкоренявайки идентичността и битието си в тях.

 Защото платката, що дава грехът, е смърт…” (Римляни 6:23)

Ако, преди това, можем да представим човека като дърво, вкоренено в Бога, в небесата, което дава плод, обърнато с клоните и короната си към творението и земята, то сега вече човек е вкоренен в материята, в земята, а „плодовете”, които предлага Богу, са неприемливи, защото са родени в насилие и бунт – човешкият бунт срещу Бога и ближния, заедно с бунта на самото творение срещу насилника човек.

Това е предизвестено в Божиите думи за последиците от греха в (Битие 3:17-19)  и е описано сетне в разказа за Каин и Авел. Каин, разказва ни авторът на кн. Битие, принесъл Богу в жертва „плодове от земята” и Бог не приел тази жертва, не „погледнал на нея с добро око”,  докато тази на Авел (агне от стадата му) приел. От разликата между пастиря, грижещ се за стадото си, „полагащ за него душата си” и насилника земеделец, борещ се със земята, изцеждащ жизнените й сили, можем да изведем и разликата между вярата като доверие и посвещение и религията, като опит да бъдат и творението, и Бога манипулирани, насилени. Вяра, като авеловата, възстановява общението, рехабилитирайки и ресоциализирайки човека в света, с ближния и Бога, и с творението, а религия, като каиновата, „легализира” отчуждението и враждата, с оправданието, че ги лекува, уж преодолява. Затова и Каин се превръща в родоначалник на живеещите в тях и градящи градове, правещите „цивилизация”, която е плътски, материалистично динамична, а Авел и заменилият го, роден след убиването му от Каин, Сит са „отците на пастирите”, на екстатичните човеци, следващите, подобно на Авраам, „бащата на вярата”, Божия глас с дома и стадата си.

Както в Адама всички умират, тъй и в Христа всички ще оживеят… Тъй е и писано: „първият човек Адам стана жива душа“, а последният Адам – животворен дух… Първият човек е от земя, земен; вторият човек е Господ от небето.” (I Коринтяни 15:22, 45, 47)

Духовно динамичния, екстатичен човек, ние виждаме Съвършен (завършен) и цялостен у Всечовека Господ Иисус Христос, Въплътения Бог. В Евангелието на Йоан Той казва за Себе Си, че е „едновременно в небесата с Отца и сред човеците на земята”, на св. ап. Натанаил пък обяснява, че докато Натанаил е седял под едно смокиново дърво, го е видял под дървото, при все, че е бил същевременно много далеко „във времето и пространството” в този момент от него. Христос ходи по водата, „разговаря с бурята”, след възкресението си минава през зактворени и заключени врати. Той е при Бог-Отец, Комуто предава духа си, издъхвайки на Кръста. Заедно с това е с разкаялия се разбойник в Рая, както и Сам му казва, че в същия този ден, на Разпятието и смъртта, ще бъде с него там, Той е и в ада, където „проповядва на духовете в тъмницата”, според св. ап. Петър.

За православната духовност личността се разширява, за да сподели себе си с Другия и за да обхване, да приеме в себе си другостта. По същия начин Христос не напуска Бог-Отец и небесата, за да бъде с нас – Той остава с Бог Отец, както и Сам казва: „Аз и Отец едно сме”, бидейки и с нас, разширява се, това е възможно чрез Светия Дух – чрез Него, Духът, Христос се ражда от утробата на Пресвета Богородица, но чрез Него пак Той не престава да общува с Бог-Отец. Христос е на Кръста, Христос е с Бог-Отец, Комуто „предава духа Си” и докрай разговаря с Него, чрез Същия Този Дух-Свети Христос слиза и в ада, според думите на св. ап. Петър… Чрез Въплъщението си Бог разширява Своето битие, приема и нас, прави ни съучастници в битието Си.

Чрез Светия Дух Христос присъства помежду ни и сега, както Сам е обещал, че „където са събрани двама или трима в Негово Име, Той е между тях”, че ще бъде с нас „през всичките дни до свършека на света”. Бидейки духовно и екстатично, Тялото Христово може да се предлага в Причастието на всяка Света Литургия, по всяко време и на всяко място, като така не се разкъсва и разделя, но остава Едно и Единствено и съдеинявайки се с него, ние ставаме причастници на Неговия живот, споделяме битието Му и собственото си битие преобразяваме според това на Светата Троица, битието ни се превръща, изпълнява се, като общение.

При плътския димамизъм напротив – чрез ПАВ, окултни практики, плътски удоволствия, личността се стреми да напусне статуса си, като избяга от себе си. Това бягство от реалността, от времето и пространството – материята, която се е превърнала в затвор, в окови за душата, е вследствие от екзистенциалния ужас, предизвикан от осъзнаването на факта, че материята, в която е потърсен първоначално живота, е негов унищожител. Светът се е превърнал в ад, ад е всеки един друг, сам за себе си си ад. Един от начините за бягство от това е чрез употребата на ПАВ (вещества, предизвикващи психическа активност, промяна на психическия статус), това бягство е предварително провалено, защото дава илюзорна представа и усещане за свобода, но то идва да запълни, с привидния си динамизъм от усещания, липсата на истинско личностно движение, това е плътски и психически динамизъм, заместващ екстатизма в любовта, за който е създаден човек.

И тъй като това движение е постигнато с цената на напускането, изоставянето и бягството от себе си, а и не е насочено към споделянето на себе си и приемането в себе си на някой друг, ами е самоцелно, то, в крайна сметка, по свой начин служи на смъртта, самоунищожението и разпада.