Благодарствени слова от родители

„Уважаеми отче Георги и отче Добромире,
Днес, Сретение Господне, светъл християнски празник, е повод да Ви напиша писмо, може би закъсняло във времето, но носено с обич и човешка благодарност в майчиното ми сърце. На 5 Декември 2004 г. дойдохме със сина ми Антон при Вас. И двамата объркани, безпътни, отчаяни, невярващи.

От няколко години, все с надежда, но може би без вяра, изпращам, но не посрещам, по летища и автогари заблуденото си дете. А той се връщаше наистина променен, но много бързо влизше в старите коловози! И всичко започваше отначало. Дни, месеци, години. А Вие сте били толкова близо!

Простете, че цитатите ме „връхлитат” (учителка съм по литература, професионална деформация). Всеки път, когато с учениците разглеждахме „Прикованият Прометей” на Есхил, започвах с цитата:

„Те бяха със очи, ала не виждаха,
с уши – ала не чуваха.
И цял живот – подобни на видения,
прекарваха в мъгла и мрак.”

Днес разбирам, че една от тези еднодневки съм била и аз. Вие, скъпи отци, показахте и на двете ми деца пътя към Бога, научихте ги да се молят и да Му вярват. А те научиха мен.

Днес аз вярвам и в Бог, и в децата си. Когато видях на Богоявление сина ми, застанал до Вас пред олтара, аз вече гледах и Вас, и него, с други очи, Вашата благородна кауза е очевидна. Открих и преоткрих собствените си деца.

Какви хора сте Вие, отче Георги и отче Добромире? Имате ли време да обичате собствените си деца, след като така всеотдайно сте се посветили на нашите? Как успявате да превърнете тази мръсна дума “наркоман” в обич, вяра и смях?

Да, нашите деца се смеят. С истински заразителен смях. Чух го.

В мигове на покаяние моят син е плакал и се е молил да не го игнорираме от семейството, защото само ние сме неговото семейство.

С очите си видях, че вече не само ние, но и всички Вие сте неговото, нашето семейство. Благодаря ви, че ви има!

С дълбоко уважение и истинска човешка благодарност,

Антоанета Берберова

„Казвам се Елена В. Александрова от гр. София, по професия съм акушерка. Пиша това писмо в знак на благодарност към Отец Георги Фотакиев от гр. Варна – храм “Св. цар Борис” в кв. Аспарухово.

Отец Георги Фотакиев е образован млад човек, с голямо сърце, който с помощта на Бога помага на наркозависими младежи. За 4-5 години е постигнал впечатляващи резултати – защото това, което е невъзможно за нас човеците, е възможно за Бог.

Синът ни Николай беше добър ученик, възпитано дете, знае езици, от малък е научен на труд и вяра в доброто. Започнал е с наркотиците в казармата и когато научихме вече беше студент. Съдбата на едно семейство с подобен проблем е много тъжна- родителите и близките се отчайват, много е трудно да се признае проблема, всичките ти мечти, желания и планове рухват. Борбата е дълга и трудна. Лекари, психолози, отделяне от средата, клиники, комуни, групи по взаимопомощ – но все без успех. Липсваше разбиране за същността на проблема.

Системата на Отец Георги се основава на много любов и зачитане личността на младежите. Кара ги да си повярват, да осъзнаят грешния начин на живот и да обърнат поглед към забравени личности. Така заместват дрогата с вяра и любов, изгражда се нова ценностна система чрез доброто възпитание на църквата, което ни е липсвало на всички.
Всеки трябва да си зададе въпроса “Защо нашите деца (само в кв. “Люлин”, в гр. София са 2 000) се дрогират?” Може би е виновно обществото, което създава консуматори. Радио, телевизия, компютри – от всякъде огромна, но необработена и необяснима информация, която младежите грешно разбират, а родителите в борбата за хляба нямат време да обърнат внимание. Липсва доброто възпитание на църквата и така се тръгва по грешния път. Трябва непременно да си от групата на “печените” за да не си “мухльото”, трябва да говориш хулигански, да си по модата и все повече да се перчиш, а така стигаш и до дрогата. Това вече те прави много важен – но само в собствените ти очи. Трябва да си зададем и друг въпрос – „Защо в комуните успяват в лечението на наркозависими само в 2-3%, а отец Анатолий Беростов в Москва, както и отец Георги Фотакиев от Варна – успяват в над 80%?” Може би усилията на всички трябва да се обединят в борбата срещу злото.

Дано никой не изпита ужаса на една майка, която чака сина си наркоман, но не знае дали ще се прибере, дали ще отиде в затвора или ще й съобщят, че е намерен мъртъв зад някоя будка за вестници.

Благодаря на Бога, че съществува човек, като Отец Георги!
Благодаря на екипа психолози, които работят с момчетата и момичетата!
Благодаря и на целия състав от храм “Св. Цар Борис”!
Вие спасявате човешки живот!

С уважение,
Е. Александрова

(Писмата са побликувани в страницата на Варненска и Великопреславска света митрополия: http://pravoslavieto.org/pcdon.html)

Отзиви от младежи, преминали през програмата на ПЦДОН

Любомир Кръстев:
Казвам се Любомир Цветанов Кръстев, на 25 години съм и съм от Плевен. Всичко започна с пушенето на трева. Тогава бях на 15 – 16 години. Просто исках да видя какво е. Наистина ли действа отпускащо, наистина ли падат задръжките, наистина ли може да те накара да се смееш? Тогава търсех точно това, въпреки че не си го признавах. Изпуших първата цигара. Стана ми лошо, имаше гаден вкус, но се смях като животно, т.е. без никакъв контрол и разум, и най-вече без да зная за какво се смея. След месец пак си купих, пуших и си казах – “Това е нещото, което ми е липсвало. Това ще бъда аз – веселия непукист с постоянна усмивка на лицето и празна глава.”

Аз си пушех, а времето минаваше, станах на 17-18 години. И “стажа”, и цигарите се увеличаваха, и започнах да си казвам “А, аз си пуша малко, само по една – две цигари на седмица”. Мислех си, че контролирам нещата. С времето обаче пушенето стана ежедневие.

Тогава бях все още ученик. Нямах лични доходи – само това което ми даваха родителите, а една цигара струваше един лев. Бях започнал да си събирам парите от закуска, за дрехи, за кафе. Тогава започнах да ги лъжа, но те естествено го разбраха. Започнаха караниците и споровете, но най-лошото беше, че нито те, нито аз разбирахме какво наистина се случва. За да събирам пари се наложи да лъжа безобразно. Купувах си по-евтини дрехи, за да спестя пари или раздувах цените, за да ми дадат още и още пари.

Дойде време за казармата. Там се спрях малко, но след уволнението всичко започна отначало. Като излязох от казармата разширих кръга си от “приятели” и поканих на масата и алкохола. До този момент така бях привикнал към тревата, че почти не я усещах, но в комбинацията с алкохол ме хващаше отново и то по-силно. В тези моменти въобще не мислех. Постепенно всичките ми стари приятели или поне това, което беше останало от тях, започнаха да се отдръпват от мен. Дружах само с тези, с които ходех да пия и пуша. Това продължи около година. Започнах да се опитвам да замествам тревата и алкохола с истински приятели, интересни изживявания, чувства и емоции, но не се получи. Тогава реших да опитам с хероина. В началото беше същото като с тревата. Взимах го от време на време, с абсолютна контролируемост на взиманията, но постепенно се превърна в едно осъзнато ежедневно взимане на доза. Бях станал наркозависим, със съзнанието на наркозависим, имах си собствени правила. Едно от най-лошите беше взимането на пари. Мислех си, че всички, които ме познават, трябва да ми дават пари назаем без да ги връщам, като даже не трябваше да се сърдят за това. Родителите ми трябваше да откупуват от заложните къщи това, което бях заложил, за да имам какво да заложа следващия път. Това продължи 4-5 години. Тогава работех, но заплатата ми не стигаше. На ден заминаваха по 15-16 лева. В същото време се чудех защо наборите ми имаха коли, апартаменти и семейства, но и вие самите можете да се досетите какъв беше отговорът на този въпрос.

Опитах да посещавам наркотични отделения, но не стана. Родителите ми бяха постоянно до мен, но не можеха да ми помогнат, защото нуждата беше по-силна от волята ми.

По време на първото спиране осъзнах, че аз съм никой, просто една празна душа, без приятели и без нито един човек (освен родителите ми), с който да мога да си поговоря. Бях пълна нула. Наркотикът ме беше заличил от лицето на земята. Бях невидим за всички мои бивши приятели. Никой от тях не можеше да повярва, че съм наркоман, но то беше факт. Тревата, алкохолът и хероинът, тези мои псевдо приятели, се утвърждаваха все повече и повече със всяко взимане. Мислех, че съм си самодостатъчен. Който не може да ме търпи да се маха от пътя ми. Тази и един куп подобни глупости се въртяха из главата ми.

Майка ми, Господ здраве да ú дава, разбра от bTV за отец Георги и центъра за наркозависими. Аз пак се инатих, защото знаех, че има момчета, които се връщат от такива комуни и след месец отново затъваха в наркотика. В крайна сметка се съгласих и дойдох във Варна.

Тук, във Варна всичко се промени. Повярвах в Господ, защото знаех, че Го има, но явно хорските приказки за секти и какви ли не дивотии са ме спирали да изповядвам православната вяра. Но точно тази вяра ми помогна да повярвам и в себе си. Вече 8 месеца съм в този център. По-добре никога не съм се чувствал. Тук най-накрая намерих истински приятели и започнах малко по малко да възвръщам доверието си към хората. С времето нещата се подредиха. Научих повече за себе си, за света. Центърът се оказа една толкова добра школа за живота, че нещата научени в нея не могат да бъдат научени нито в Кеймбридж нито в Оксфорд. Това го заявявам най-отговорно, а който не вярва, нека да дойде и да се убеди сам.

Някои от приятелите ми се притесняват да говорят за този проблем, но не и аз, просто защото нямам какво да крия. Стига с това криене. Години наред се криех с помощта на наркотика и бях станал „невидим”.

Има хора, които ще си кажат – “Наркоманът му с наркоман, довчерашен боклук, а сега даже и глава надига”. Мога да им кажа само да са живи и здрави. Аз знам, че вече не съм наркозависим и колкото и да приказват, явно проблемът е в техните глави. Явно не могат да повярват, че вече не съм такъв, че съм станал вярващ и че има Господ.

Навремето се говореше из моите среди за наркотика, че спиране има – отказване няма. Аз им казвам спиране има, отказване има и спасение има. Просто трябва да го пожелаеш.

Георги Кацаров:
Казвам се Георги Кацаров, от Пловдив, и съм на двадесет и три години. Започнах да употребявам хероин венозно преди две години. Научих за Православния Център за Духовно Обгрижване на Наркозависими “Св. Боян Енравота” във Варна чрез организация “Майки срещу дрогата”. Преди да дойда тук бях в клиниката в град Раднево, но там разбрах, че не мога да се справя чрез средствата, които лекуващите ми предлагаха. В този Център, за разлика от Раднево, се справям и без лекарства, с помощта на духовните наставления, които досега съм получил единствено тук, общувайки с различни хора – свещениците в храма, миряните, другите момчета, които имат като моя проблем и екипа, които работи в Центъра.

Мария Далакова:
Нямах много приятели и исках да си намеря, затова започнах да пуша трева в 9-ти клас. Когато завърших училище, ме беше страх от живота, който започва навън. Трябваше да отида в една голяма къща, в която живеят само сираци като мен. Другите сираци разбраха, че аз нямам приятели, а едно момче дойде и ме подлъга за по-силни наркотици. От начало много ми хареса. Тогава разбрах, че това е моят приятел – наркотика. В началото аз смърках, а моите приятели го вземаха венозно. Така продължих една година. В това време загубих и малкото си реални приятели, а аз самата не можех да се трая – бях пълен боклук. Не след дълго разбрах, че наркотикът убива. Реших, че трябва да кажа на някой за пристрастеността си. Отначало ме беше страх. Ако в къщата разберяха какво правя, се страхувах, че ще ме изгонят. В крайна сметка се престраших и казах на една жена в какво състояние съм. Оказа се, че тя от самото начало е знаела, че вземам наркотици и е чакала сама да си призная. Помогна ми много.

За бъдещето не мисля много. Не знам какво ще правя. За мен най-важното е първо да подредя живота, който съм загубила.

(Историите на Любо, Георги и Мария са написани като част от „Алтернатива срещу дрогата”, съвместен проект на Народно читалище “Просвета” в кв. Аспарухово и верига компютърни зали DooM.)

Серафим:
С отец Георги се запознах през 1998 година. Той дойде при мен. Не знаеше, че съм наркоман. Живея близо до храма, имам двама братя и една сестра. Пита ме дали може да ги кръсти в църквата. Казах, добре. Предстоеше ми да вляза в казармата и помолих да се грижи за децата.

Почнал съм с наркотиците през 1989 година. Майка ми е била наркоманка. Отначало пуших цигари, ама не знаех, че са с хашиш. Няма кой да ми каже. После видях как майка ми смърка хероин и аз почнах, ей тъй. Сега тя е психично болна, вследствие на наркотиците. Когато се разболя, няколко години нямаше откъде да взимам наркотици. И почнах лепило, бронз, алкохол. През 1994 година вече навсякъде имаше хероин. И аз пробвах. По малко алкохол, по малко хероин. Уволних се от казармата, ожених се, роди ми се син. Работех си, обаче пак взимах наркотици и хапчета. Крал съм. Всичко от къщи бях изнесъл, бях останал с дюшек и юрган само. Чак продадох на жена си и на сина си дрехите.

Един ден отидох при отец Георги и му разказах проблема си. От 2002 година тръгнах на истинска борба. Иначе и преди съм спирал за месец – два. Вкъщи съм карал брат ми да ме върже с вериги, катинари. Аз го исках, обаче после се отскубвам и с веригите бягам при дилъра. Той, като ме видеше в такъв вид, без пари ми даваше. Това е физическата криза. На нея й бях свикнал и чаках един месец да мине. Тогава вече идва душевната криза, с нея обаче не знаех как да се боря. Имам два опита за самоубийство. Защото не мога да спра, искам, но не мога. Виждам колко наранявам семейството си, себе си.

Слава Богу, тази енория и отец Георги ми помогнаха. Аз първоначално не им вярвах. Толкова съм патил, че който ми каже: “Ще ти помогна!”, бягах. Не вярвах, че има такива добри хора. Виках си: какъв интерес имат те, че да ми помагат? Какво ще вземат от мен? Изкарвах ги луди. Викам си за отеца: “Той е откачен!”

След като му споделих проблема си, влязох в болницата. След това седях месец-два в храма. През деня съм тук, вечер се прибирам вкъщи. Работех на строежа на неделното училище. Имах падане, ставане, през 2-3 месеца взимах. Първата година след като дойдох при отец Георги, 4-5 пъти да съм взимал. Сега от година съм напълно чист.

Клиники, комуни – нямат смисъл! Там си почиват. Свикват ги да живеят без дрога, но като излязат навън, и пак падат. А тук хората от енорията ти дават любов и грижи, надежда имаш. Живея в реалния живот вече. Семейството, жената, синът ми, майка ми, сестрите – всички са при мен. Работя като охрана. Боря се вече.

(Историята е побликувана във вестник Новинар от 3 Август 2004.)

нагоре