автор Димитър Георгиев

(със съдействието и консултациите на на катехизатора в ПЦДОН Светослав Ангелов)

Димитър Георгиев е за II-ра година редовен студент в Богословския Факултет при Софийски Университет „Свети Климент Охридски“, работи като консултант по трудова терапия (отговорник) в ПЦДОН „Свети Боян Енравота“ във Варна, след като премина I-ви и II-ри модул на рехабилитацията и ресоциализацията в ПЦДОН. Предлагаме на вниманието ви богословското есе, оценено на изпита при доц. Емил Трайчев с 6.00

Според автора на библейската книга Битие, човекът е сътворен в шестия творчески ден (неопределен период от време)[1], целта на неговото сътворение (и предназначение) е определена в няколко аспекта. На първо място за това да „се плоди и размножава” – „плодете се и се множете”, каквито са и първите думи към него, отправени му лично от Твореца[2].

Тези думи са изречени в императивна форма, но са придружени също така и с благословия, т.е., според начина им на формулиране, способността на човек да се размножава, да има свое потомство, е пряко свързана с Божествената добра воля, затова и, както ще видим почти навсякъде, в цялото Свещено Писание на Стария Завет, придобиването на потомство авторите на библейските книги свързват с Божието благословение – детето се измолва и раждането му се преживява като знак за Божестено одобрение.

Очакван, при това с десетилетия, е Исаак, синът на Патриарха Авраам, като дори и самите обещания от Божия страна за неговото раждане се придружават от теофании (богоявления), като едно от тях в светоотеческата православна традиция се тълкува като старозаветно откровение за Божествената Светотроичност – срещата на Авраам и Сара с тримата Божии пратеници при Мамриевите дъбове, срещa, при която вече е указано и конкретното време, в което Исаак ще се роди – „до една година по това време”. Исаак пък е наречен с името си, което означава син на смеха, според реакцията на майка му Сара при тази среща – недоверчивия й смях, с който реагира, когато чува новината за предстоящото му раждане, а и тази на самия Авраам преди това[3]. Синовете и дъщерите на Патриарха Иаков се раждат в едно своеобразно съзтезание между двете му съпруги – Рахил и Лия, в самата Библия това е представено като същинска драма, едната дори се обръща към Иаков с думите: „Дай ми деца, иначе ще умра!”[4] Измолени са в същинска молитвена борба с Бога герои на вярата като Израилевия съдия Самсон, св. прор. Самуил…

Следващите Божествени думи към човека, според разказа в Битие, са: „пълнете земята и обладайте я”[5] Тук става ясно, че според библейския писател, човекът не е сътворен, за да живее завинаги в Едемската градина, макар и първата му задача е, бидейки заселен лично от Самия Бог в нея, „да я обработва и пази”[6]. Оттук следва, че човекът е сътворен с икуменическа перспектива пред себе си – да превърне цялата земя в духовен дом, за която цел му е даден лично от Твореца „мандат да господства”.

Това господстване, което включва цялото творение – „господарувайте над морски те риби (и над зверовете), над небесните птици (и над всякакъв добитък, над цялата земя) и над всякакви животни, които пълзят по земята[7], обаче, както разбираме по-късно, не е напълно автономно, като знак на своята крайна власт Бог забранява, обявява като неприкосновено, яденето и докосването до него на „плода на дървото на познанието за доброто и злото”. Можем да си послужим с един израз, които да илюстрира тези взаимоотношения между Бог, човек и творение – човекът е сътворен да князува в творението, а царува Бог. Още тук са зададени параметрите на човешкия живот и битие, определяни от Закона, които са разгърнати с даването на Синайското Десетословие във времето на св. цар и прор. Мойсей, за които ще стане дума по-нататък в това изложение.

Заедно с всичко това една друга нишка върви паралелно през същия библейски разказ, като върху нея се акцентира повече във втората глава на кн. Битие. Човекът, бидейки създаден от Бога лично, чрез „дъх от устата Му”[8], а не, както цялото останало творение „опосредено”, чрез слово, е предназначен за общуване с Бога, на това ни навежда и изречението от Битие 3:8, според което „при настъпването на дневната хладина”, привечер, Бог „се разхожда из Едем, търсейки човека”. Не можем да пренебрегнем факта, че езика и мисленето на автора са ориенталски, в географските ширини, в които той живее, най-важното ядене, трапезата, на която цялото семейство се събира, е именно вечерята – нещо немислимо в часовете на дневната жега и труд, когато се яде набързо, на нивата или сред стадата. Чрез тази алюзия авторът вероятно се стреми да ни предаде идеята за интимност, подобна на тази в семейството, между Бог и човек.

Не можем да не забележим как нивата в тази библейска антропологична представа преливат, как авторът задълбочава идеите и представите. Особено очевидно е това в разказа за сътворението на жената. Тя първо е представена като такава, която трябва да задоволи една прагматична нужда на Адам, да бъде „помщник, подобен нему”[9], а също и да компенсира психологически недостиг, защото, според Божествената преценка „не е добро за човека да бъде сам”[10]. Постепенно е разкрита и една нова, не просто прагматична или психологическа перспектива в отношенията между Адам и Ева. Адам, във връзка с това, че тя е сътворена от Бога, ползвайки едно от ребрата му[11]), я разпознава като „кост от костите и плът от плътта си”[12]. Тук, според светоотеческите тълкувания и по-точно омилиите на св. Йоан Златоуст, можем да интерпретираме разказа, подчертавайки, че Бог не взима част от нозете на Адам, за да сътвори Ева, та да не я мачка личностно и доминира той, нито от главата му, за да не се големее тя пък над него тя, а именно от място, близко до сърцето му, за да я обича както себе си (Ефесяни 5:28). Постеоенно психологическият дискурс преминава в мистически. Разказът за сътворението на Ева завършва с думите „Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът” (Битие 2:24) Позовавайки се на св. ап. Павел, който във вече цитираната V-та гл. от Послание до Ефесяните коментира този текст с думите „тази тайна е велика” (32 ст.), можем да твърдим, че мистичното единение на мъжа и жената изобразява единството в множествеността на Самия Бог в Троица и в това е главното, в което се състои Божественият образ и подобие у човека[13]. Адам и Ева, иконично, тъй както Христос и Църквата, изобразяват Триединния Бог в творението, това можем да твърдим не само проследявайки мисълта на св. ап. Павел, който сам прави тази връзка, но и в самия старозаветен текст – „След това рече Бог: да сътворим човек по Наш образ, (и) по Наше подобие”[14]. За първи път в разказа Бог се представя като множественост в единство, което е изразено в една граматически неправилна конструкция в цитирания текст, когато се стига до сътворението на човека. Преди това употребява за Себе Си, говорейки, само първо лице единствено число – когато твори земята, растителния и животинския свят, небесата. За човека обаче „рече Бог (I-во л. ед. ч.) да сътворим (Iво л. мн. ч.)”

Следователно, освен, за да „се плоди и размножава”, „да владее земята” и да общува с Бога, човекът е сътворен и за да бъде икона Божия в творението, да изобразява лично и иконично Бога в сътворения свят, чрез живота в общение с Бога и с ближния (както и със самото творение), според един прото-литургичен етос – „Нека сами себе си, един другиго и целия наш живот на Христа-Бога да отдадем” (из Златоустовата света литургия). Според библейската космология на отците-исихасти и преп. Максим Изповедник[15], за тази цел човекът е получил дара на логосността. Бидейки сам логосен, той може да разпознава и да общува с логосите на останалите творения. Максим преработва платоновия възглед за идеите, вложени в нещата, като назовава тия идеи лични логоси. Тези логоси именно Адам разпознава и според тях дава първобитните имена на сътворените животни, когато Бог ги „привежда пред него”, за да ги наименува[16]. Имената, дадени от Адам в този момент, са съгласни с логосите, вложени в тях от Бога – с тяхното Божествено предназначение. Пак според отците-исихасти с грехопадението човекът губи тая своя логосна способност, за да я възстанови, трябва да измине път на общение с Бога, аскеза, подвиг, себеочистване и молитва. Ако се обърнем и към самия език, ще видим как с думите и имената, които дава на Божиите творения понастоящем, човек „разпознава” не Божията премъдрост, вложена в тях, ами им прехвърля от собствената си грехопаднала, подчинена на злото и повредена природа – едни свързва със страхливостта, като заека, други с подлостта, като лисицата, трети с хищничеството и кръвожадността, като вълка и мечката. Този феномен е различим и в етимологията на самите думи – заекът „заеква”, препъва се, вълкът „влачи”, вълчи (вук, вучи – вълки и влачи на сръбски), отмъква, мечката „посича”, „погубва”, не случайно в житията на множество светци на Православната църква ни е представена и другата перспектива – едни живеят с мечки, други дружат с лъвове, както впрочем и в Библията на самия св. прор. Илия един гарван – граблива, според представите, птица, носи храна в пустинята.

Разглеждайки антропологичната тема в първите глави на кн. Битие в маркираната по-горе протолитургическа перспектива, ние можем да проследим също така еклесиологичната нишка, развита, както споменахме, от св. ап. Павел по-късно в Послание до Ефесяните, пак там христологичната и есхатологичната. Човекът е сътворен да живее в църква и като църква, по образа на живот на Самия Бог в Троица, Адам е Първият Христос в творението, водещ го в евхаристийно Богослужение, привеждащ го при Бога, както Самият Христос пък е наречен Втори (Последен) Адам от същия св. ап. Павел в Посланието до Коринтяните – Пресвета Богородица пък, в светоотеческата традиция някои именуват Втора Ева[17]. Общението, за което човек е създаден да живее, ставайки с другия една плът – в лицето на Ева, преминава и надживява земния живот и продължава в Есхатона, Бъдещия век, който ще настъпи с Възкресението на мъртвите, според Никео-цариградския символ на вярата.

Следващата роля, която срещаме за библейския човек, е тази на свещеник. Тя тръгва още с разказа за първите, преки потомци на Адам след Грехопадението – Каин и Авел[18]. Освен като такива, които се трудят – единият е скотовъдец, а другият земеделец, те са представени като принасящи Богу жертвоприношение – всеки от плодовете на своя труд. Тази връзка между труда и жертвоприношението ние ще видим по-късно застъпена силно и в Закона на Мойсей, според който скотовъдецът е длъжен да принесе на Бога в жертва първородните от стадото си, а земеделецът първите плодове от реколтата си в определени годишни дни. От времето на Праотците и подчертано през това на библейските Патриарси, ние всекиго от тях почти срещаме описан как свещенодейства, като ролята на свещенодействащ е присвоена главно от главата на дома – племето. Свещенодейства Ной, издига олтар, на който принася кръвна жертва, веднага след като излиза от ковчега след Великия Потоп. Авраам издига олтари и принася жертви почти навсякъде, откъдето минава. Същото прави и Патриархът Иаков, затова и впрочем за него са толкова важни първородството и бащината благословия, които той отнема от брат си Исав, служейки си дори с измама, Иаков присвоява правата на свещеника в дома и втози смисъл, без да изпадаме в морализаторстване, с цел да оправдаваме постъпките му, можем да кажем, че ревността на Иаков е за богослужение и богообщение повече, отколкото свързана с наследството на първороден син, което да обсеби.

Свещенодействането на Авраам, на Иаков, на останалите Патриарси е свързано с лично преживяване на Божественото откровение. Във видение, което идва по време на жертвоприношение, Авраам среща Бога, при Ветил, където издига олтар, Иаков сънува стълбата към Небесата[19]. Древният библейски Патриарх води дома си в боготърсачество, богообщение и богослужение и в това е неговата първенствуваща роля – тази на свещеника, посвоему свещенодейства и Йосиф, единият от синовете на Иаков, тълкувайки пророчески свои и чужди сънища и така взима преднина пред останалите си братя. Оттук можем да изведен един основен принцип в библейския тип пророчестване – то е своего рода свещенодействие, защото е пряко свързано със следването на Бога за разлика от врачуването. Връзката между пророчестването и следването, без значение дали Небесния Бог или чуждоплеменните божества, застъпва и Мойсей в Закона[20].

Ролята на свещеник и наставник в дома си мъжът запазва и във времето на Закона – създаването на израилтянска народност и държавност, при все присъствието вече и на храмовото богослужение – първоначално в Скинията, а сетне и в Соломоновия храм, където свещенстването се институционализира.  Виждаме как сам св. цар и прор. Давид поема понякога свещенически функции, когато нуждата го изисква – яде (дава и на мъжете в четата си да ядат от тях) от жертвени хлябове, които могат да ядат само свещениците. Давид също така пророчества, Давид пише и религиозни песни, които се употребяват в богослужението. Освен това много често в пределите на Иудея и Израил се издигат пророци, нямащи нищо общо с колената, предвидени да свещенодействат според Закона – това на Левий и потомството на Мойсеевия брат Аарон, сам Давид е от „коляното на Иуда”, за което коляно, според св. ап. Павел нищо в Закона не се споменава относно свещенстване[21]. Един такъв пророк е и Амос[22].

Свещенството, според Свещеното Писание на Стария Завет, е нещо, към което всеки мъж е призован принципно, според израза на прот. Александър Шмеман, човекът е сътворен, за да свещенодейства в евхаристиен смисъл[23], сам Мойсей изрича пожеланието всеки от народа на Израил да има този дар и да изпълнява тази обязаност[24], което и се изпълнява в Новия Завет във времето на Петдесятница.

Първите християни са гледали на себе си като на народ от пророци, обладаващи „духа на пророчестването – свидетелството Иисусово”[25], всички тях заедно св. ап. Петър нарича „свето свещенство”[26], „избран род и царствено свещенство”[27], според св. ап. Павел пък Светия Дух обитава и възпълва цялата Христова Църква, проявявайки се у всекиго по Своему[28]. Разглеждането на човекът като свещеник още от времето на Стария Завет, ни дава и едно по-ясно разбиране на свещените събития в апокалиптичен план, защото в Последните времена, според Апокалипсиса на св. Йоан Богослов, Великата конфронтация между Бог и сатаната, между Христовата Църква и апокалиптичната Блудница Вавилон, ще бъде именно „богослужебния въпрос”, въпросът за поклонението, като християните ще са тези, които ще устояват в истинно богослужение срещу опитите на богоборците за подмяна. По тази ос е изградена и голяма част от самата книга Апокалипсис – дяволът, който се опитва да „дублира” Христос в почти всяко нещо, да му предложи „обърнат еквивалент”.

С приближаването към сблъсъка на израилтяните с велики култури и цивилизации като Вавилонската или елинската, се обогатяват философските конотации в разбирането за целта и предназначението на човешкия живот. Заражда се и се развива т. нар. нравствен монотеизъм у пророците Исая и Йеремия[29], срещаме се и с едно дълбоко философско разбиране за човека и битието му в кн. Еклесиаст[30], според чиито автор „да пази Божиите заповеди и да се бои от Бога е за човека всичко”[31], а всички останали мечти, страсти, тревоги, планове са суета и „гонене на вятъра”[32] и в това той се сродява с най-високите образци на елинската мъдрост, както и с римските стоици.

Отделно от това Псалтира представя човек като център и сърцевина на Божието творение. Представяйки ни спасението и Бога-Спасител, често през личните си преживявания, Давид и останалите псалмопевци ни разказват за отношенията човек-Бог по един изключително динамичен екзистенциален начин – Бог възсяда херувим и лети, бързайки да избави от опасност този, който Го обича, търси и призовава[33], човек е определен като битие, което е само малко понизено спрямо ангелите, увенчан е от Бога „със слава и чест”[34]

Накрая можем да обобщим, казвайки, че възгледът за човека в старозаветното откровение, за неговата цел и предназначение, прогресивно се развива и обогатява, за да стигнем до явлението в Новия Завет на Богочовека Господ Иисус Христос, който с живот, дела и проповеди възпълва и придава на тези старозаветни откровения, пророчества, интуитивни прозрения и очаквания пълнота, смисъл и вечна валидност и красота. В семейството, в което израства, ние виждаме образеца за родителство и за отношения между родители и деца, Сам той благославя семейните взаимоотношения на сватбата в Кана Галилейска, Той е Истинския Първосвещеник, Посредник между Бога, човеците и цялото творение, който живее постоянно посветен на служението си[35], смирен и покорен на Божията вола „до кръстна смърт”[36], живеещ чрез всяко „слово от Божиите уста”[37], а не заради хляба и плътта, намиращ радост и наслада в Божия Закон, съгласно думите на древния псалмопевец от азбучния псалом, затова и в състояние да бъде Глава на Църквата – възстановеното Божие творение, изобразяващо на земята Самия Бог в Пресвета Троица.

[1] Св. Васлилий Велики, „Шестоднев”, староеврейската дума за ден може да означава и двадесет и четири часов период, но и неопределен по време период, подобно на старогръцкия еон. Внася известно объркване факта, че авторът ритмува разказа си постоянно срещащия се израз „биде вечер, биде утро – ден един/втори…”, но за седмия ден този израз не е употребен, макар и той да е поставен в реда (но и не съвсем в него) на останалите шест, което ни дава основание да смятаме, че за библейския писател понятието има променливо и относително значение.

[2] срв. Битие 1:28-а

[3] срв Битие 18:10-16 и Битие 17:17.

[4] срв Битие 30:1

[5] срв Битие 1:28-б

[6] срв Битие 2:15

[7] срв Битие 1:28-в

[8] срв Битие 2:7

[9]  срв Битие 2:18-б

[10]  срв Битие 16-а

[11] срав  Битие 2:21

[12] срв  Битие 2:23

[13] срв Битие 1:28

[14]  срв Битие 1:26

[15] виж у Николаос Лудовикос, „Личност као место (ό τόπος) и начин (ό τρόπος) заједничарења бића”, Изворник Νικόλαος Λουδοβίκος Ή ευχαριστιακ ή οντολογία Τά ευχαριστιακ ά θεμέλι α τοϋ είναι , ώς έν κοινωνί α γίγνεσθαι, στη ν έσχατολογικ ή οντολογί α το ϋ άγιο υ Μαξίμο υ τοϋ  Όμολογητή, Αθήναι: Δόμο ς 1992, 208-215: ,,Τό πρόσωπο ώς ό τόπος και ό τρόπος τής  κοινωνίας τών όντων“; превео монах Давид Перовић

[16] срв Битие 2:19

[17] Св. Иустин, „Диалог с Трифон Иудеина”, прот. Георги Флоровски – „Приснодева Богородица”

[18] срв Битие 4:3,4

[19]  срв. Битие 28:11-19

[20] срв Второзаконие 13:1-4

[21] срв. Послание до Евреите 7:14

[22] срв. Амос 7:14

[23] Прот. Александър Шмеман: „За живота на света”, ИК „Омофор”, София 2013 г.

[24] срв Числа 11:27-29

[25] срв. Апокалипсис 19:10

[26] срв I Петрово 2:5

[27] срв I Петрово 2:9

[28] срв I Коринтяни 12:4-6

[29] Прот. Александър Мен, „Вестители на Божието царство”, ИК. „Омофор”, София, 2006 г.

[30] Виж Ц. Ф. Уйтли и В. Андерсон, които разглеждат кн. Еклисиаст като писана във времето на досега между юдаизма и елинската култура и философия, а е ползван псевдонима на цар Соломон.

[31] срв Еклисиаст 12:13

[32] срв. Еклесиаст 12:9

[33] срв. Псалом 17:11

[34] виж Псалом VIII

[35] срв. Послание до Евреите 10:5-13, 6:20

[36] Срв Послание до Филипяните 2:5-8

[37] Матей 4:4

Светослав Ангелов

Leave a Comment