Проектът “Организационно развитие за по-добра подкрепа на наркозависими младежи” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.”

Свещ. д-р Добромир Димитров е преподавател при катедрата по Пастирско богословие в Богословския факултет на Великотърновския Университет и служи във Великотърновска епархия като капелан при университетския параклис.

Отец Добромир разказва подробно по време на една от беседите си през деня за своята работа като духовно-обгрижващ в една от болниците за онкологично болни в Русе във времето, когато е бил свещеник в Русенска епархия, заедно с други негови събратя-свещеници и миряни от Русе. Запозна ни също така с живота и делото на Виктор Франкъл, работещ в подобна насока във Виена за времето на Втората световна война. От един от лайтмотивите в работата на Франкъл – откриването на смисъла, волята за смисъл, отецът изведе някои принципи в работата не само с наркозависими, но и изобщо с хора, изправени пред „екзистенциални пропасти“. По един изключително увлекателен и въздействащ начин той свърза тезите си и тези на Виктор Франкъл с Евангелието на Иисус Христос. Въпросът за Другия и неговата другост, за наркоманията като метафизичен глад за Бога, който в опита си да постигне насищане обаче „пропуска целта“, за общението и отчуждението, за наркозата като състояние на ума, за егоизма, за любовта, за обичащото и разширяващо се сърце, отецът постави в светлината на Новозаветните текстове.

По-късно, в интервю за нашия сайт, отец Добромир сподели и няколко думи за Светта Евхаристия като терапия на личността.

– Отче, искаш ли да употребяваме вместо израза „хора в неравностойно положение“, „хора пред екзистенциални пропасти“ за работата си с хората, с които работим?… Ти, като участник в нашия семинар, си като такъв също, който е работил с подобни люде…

– Да, занимавах се с това близо седем години, докато бях свещеник в Русе, а сега като преподавател по пастирска психология във Великотърновския Богословски Факултет, мога освен на опита си да се позова и на някои теоритични постановки… Пред екзистенциални пропасти има опасност да се изправим всички, не е това опасност, дебнеща само болните… А при вас нещата се случват, вие действително оказвате помощ на такива хора и аз много се радвам, че съществувате, това е голямо духовно богатство не само за БПЦ, но и въобще за цялата Църква, виждам и много хора, които не са от България, участващи в енорийския ви живот, пряко или косвено свързани с дейността на центъра ви. Дойдох тук да разкажа за един метод в психоанализата на Виктор Франкъл, според който наркозависимостта е едно търсене на „воля за смисъл“ в човешкия живот, но търсене по неправилния начин, защото всеки грях, според нас, е „пропускане на целта“, изгубване на посоката. Аз смятам, че в това отношение Франкъл стои много близо до православния възглед за нещата… Аз се опитах тук да покажа, как „волята за смисъл“ и смисъла може да бъде открит в Църквата, в светотайнствения и живот, в срещата и общуването с Бога… За мен в Църква се ражда един нов човек, едно ново битие. Ключова дума е това в Евангелието – „ново вино в нови мехове“, „ново небе и нова земя“, „нов човек“…

– Нима може човек да влезе в утробата на майка си, за да се роди отново? / Йоан 3:4 На сектанство някакво тука ми мирише!

– Човекът се ражда в Бога, ние всички се нуждаем от това новорождение и то се случва в Църквата.

– Да се върнем ли към работата ти в болницата в Русе?

– Това служение е твърде тежко за един човек. Ние го правихме заедно обаче, с енорията (евхаристийна общност) при храм „Свети Николай“ в Русе. То се превърна в малка мисия. Излекуваните болни оставаха в Църквата като общност, към Църквата се присъединяваха и техните близки. Така се роди една общност, която показваше на тези хора, че и „екзистенциалната пропаст“ може да се превърне в повод и път към спасение и вечен живот.

– Ако се поставя обаче само за миг в ролята на човек, слушащ тези неща отстрани, бих могъл да си помисля, че ние сме някакъв вид „лешояди“, които само чакат у някого да се появи проблем, за да се възползваме от случая да го „въведем в Църквата“…

– Църквата помага не с това, което има, а с това, което тя Е. Тази мисъл е изказана първо от св. Николай Кавасила. Църквата не бива да се преживява като институция, трупаща влияние или като движение, събиращо последователи. Светите тайнства са начинът, по който Христос присъства в Своята Църква, те са „прозорецът, през който грее Слънцето Христос“, а това е дар, атмосферата пък, в която този дар се преподава, е на изцерение, на благодат. А Църквата е тайна, при това тайна, която и ние в нея не сме в състояние да разберем в цялата й пълнота, но вярваме, че там срещаме Христос и предвкусваме вечния живот.

– Ако е отражение на Божественото битие, тя е наистина тайна, защото по-голяма тайна от Бога няма.

– Разбира се, така е и в Символа на вярата. Изповядваме Бог-Отец, Бог-Син, Бог Свети Дух и веднага след това Църквата. тя е част от тази тайна.

– Защо Евхаристията лекува човека?

– Защото го среща с Христос.

dr.who

Leave a Comment