автор Светослав Ангелов

Катехизационни беседи за ПЦДОН (Тема II от дял I-ви „Книгата на Началата”)

В представите на езичническата религиозност, почти винаги божествата са представени като „вечно гладуващи” – за внимание, за поклонение, дори за материални пожертвувания (било то кръвни или безкръвни), богът трябва да бъде нахранен, по този начин временно заситен, умилостивен, успокоен, дори, ако това е възможно – приспан, по подобие на онзи змей от египетската митология, зхапал собствената си опашка, който спи в обвиващата земята (над атмосферата) вода, а жреците се занимават с това да поддържат съня му, за да не би да се събуди, разиграе и потопи земята, разливащ водите, в които спи[1], а страхът от злонамерено свещенодействане, чрез което тоя змей, наричан още Левиатан, може да бъде събуден, срещаме и в Библията[2].

От тука следва и идеята у езичниците, че свещенодействането е предоставено, като пълен прерогатив, на една каста в обществото, натоварена да се занимава с това „опасно дело”, а останалите са в ролята на лаици и профани, те са пасивни ползватели на „жреческия подвиг” на посветените и съответно подобаващо заплащат религиозната услуга, обезпечават труда им материално, храната и даровете се поднасят на божествата, за да бъдат те заситени и задоволени и в тази трапеза рядко някой друг участва. В Богооткровената истинска религия (и в библейската теология) тези представи са преобърнати. В Богослужението участва целият народ, преди срещата с Бога всички са призовани да се „осветят”[3], предвождащият свещенодействието принася жертвата не от името на народа, а заедно с него[4], това е смисълът и на древния църковен канон, според който свещеник не може да отслужва сам света литургия, тъй като тя „по дефиниция” е „общо дело, дело на народа”. И ако във времето на Стария Завет по отношение участването на народа в яденето и пиенето от свещената, богослужебна трапеза, все пак има някакви ограничения и разделения между свещенослужителя и народа, пък и самите свещенослужтели не бива да се докосват до някои от жертвите, които принадлежат само Богу[5], то в Новозаветна перспектива нещата стоят другояче[6].

Сам Христос влиза в ролята на роб, на слуга, умивайки нозете на Своите Апостоли, преди да седнат всички на трапезата по време на Тайната Вечеря, извършва работата на роба на домакина, който в ония времена и според онази традиция е бил задължен да умие прашните нозе на гостите и така, в Негово Лице, Бог „се покланя на човека”. Бог се покланя, без да иска в замяна нищо, за разлика от дявола, който за един поклон предлага всичко, както ни се разказва, че е сторил, докато е изкушавал Христос в пустинята[7]. На Велики Четвъртък, по време на споменатата вече Последна Вечеря, Христос още една представа за свещенодействането преобръща и заедно с това властващите представи за отношенията между Бога и човеците – Той ни въвежда в едно свщенодействане, при което не човек храни Бога, за да Му угоди, ами Бог храни човекът, за да го спаси, при това го храни не с нещо друго, ами със Самия Себе Си[8].  Човекът живее, ядейки и пиейки Тялото и Кръвта Божии, в образите на хляб и вино – в хляба и виното разпознава Божието Тяло, разкрива се пред истинската цел и предназначение на творението, вложеният в него Божий Логос, пълното му и истинско познаване. В този смъсъл той не просто живее с Божието Слово, вместо с хляб, ами с хляба, като Слово Божие[9]. В Пустинята на изкушението сатана внушава на Христос да превърне камъните в хлябове, за да утоли глада Си по време на дългия пост, да им наложи образ и предназначение, съобразно своята нужда в дадения момент. Христос отказва да стори това, казвайки, че Бог е вложил в тия камъни друг „логос”, друго предназначение и Той няма да обезобрази, променяйки го, вложения от Бога логос, насилвайки природата им, но и че този Божествен логос му е достатъчен, за да удоволетвори неговата съкровена, истинска, надсъщностна духовна нужда, че Той живее с него, като със „слово, излизащо от Божиите уста”, а не чрез материалната храна, която е временна, насища частично и в крайна сметка носи със себе си разпада и смъртта.

Св. ап. Петър нарича Христос Пръв Пастир, Началник на Пастирите[10], а св. ап. Павел  Го назовава Първосвещеник[11]. Христос първо ни учи, показвайки ни как да свещенодействаме, а и в това свещенодействие ни води Сам. Човеците свещенодействат, хранейки се с Бога – с волята Му, пък и с Него Сам, когато ядат и пият света, като Тяло Божие, преобразявайки го така в Богочовешко Тяло. Защото не е от значение какво ядеш – целият свят ни е представен първоначално като „храна за човека” [12], а как го ядеш. Ядейки и пиейки света по „евхаристиен начин”, човек го претворява първо в свое тяло – плът и кръв, а заедно с това, бидейки сам в общение и интимност с Бога, той го обожествява, заедно със собственото си обожение, защото тъй както светът има своето начало у Бога, в Неговата воля, слово, в Него даже Сам, така и човекът приема този свят в себе си, за да се уподоби така на Самия Бог[13].

Това което в Христа, с евхаристията и светата литургия се случва, нашето съединяване с Бога, нашето обожение, уподобяването ни на Него, както вече казахме, е по същество същото, което виждаме още с първите редове на книгата На Началата – Битие. След като сме принесли целия свят, целия наш живот, включително „един другиго и самите себе си”с ясното съзнание, че не му даваме нещо свое си, ами връщаме това, което е Негово[14], тък като и сами ние „в Него дишаме, движим се и съществуваме”[15]  на Христа Бога, Той благославя възнесеното към Него, приема Го у Себе Си, завръща го, заедно със самите нас, у Себе Си[16], нас превръща в Свое Тяло – Църква, а хляба и виното в Свои Плът и Кръв, след което ни ги връща, за да приемем в себе си ние тях, а заедно с тях и Самия Него.

Като пространство за свещенодействие в съдействие между Бог и Човек светът е създаден, като такъв той ни е разкрит чрез Христос в Църквата, такъв ще бъде и Идещият Свят, след Второто Пришествие и Пресътворението. Затова св. Павел пише на Коринтяните, че всеки път, когато участват в евхаристията, ядейки и пиейки Тялото и Кръвта Господни от Чашата, възвестяват (съобщават) не само смъртта Господня, но и всичко, което от нея следва – възкресението, възнесението, слизането на Дух Свети – докато Той дойде в Славното Свое Второ Пришествие[17]. Затова и, вярвайки, че в светата литургия е изобразена, в същината й, метаисторията, ние я преживяваме като надвременно и надисторично събитие, литургичното време е безвремието, вечността на Идещия Век, затова и възпоменаваме в нея събития, които от гледна точка на историчното време, тепърва предстоят, като да са вече минали, заедно с тия, които са зад нас – „смъртта, гроба, тридневното възкресение и Славното Твое Второ Пришествие”[18], без да губи своята историчност и материалност, светът в литургията става вечен и одухотворен, точно както хляба и виното се преобразяват в Тяло и Кръв Господни, без да престават да са хляб и вино. Процесът е двустранен – Бог „поглъща” света, приема го в Себе Си, но и света приема Бога, затова не следва взаимно унищожаване, ами следва Богочовечество, като те един в друг съществуват чрез Личността на Христа-Богочовека, както и чрез нас, които се обожествяваме и охристовяваме в това свещенодействие в Богочовешко съдействие.

[1] виж  „Траговима писма” – Свет духова Старог Савеза,  проф. Родољуб С. Кубат, Београд 2012

[2] срв. Иов 3:8

[3] I Царства 16:5,6

[4] пак там

[5] срв. Послание на св. ап. Павел до Евреите 13:10

[6]  „Но има случаи, когато свещеникът не се отличава от подчинения, например, когато трябва да се причасти със Св. Тайни. Ние всички еднакво сме удостоени с тях, не както в Стария Завет, където едно е ял свещеникът, друго народът и където не било позволено на народа да се приобщава с това, с което се приобщава свещеникът, на хората е било забранено да съучастват в това, което било за свещениците. Сега не е така – но на всички се предлага едно Тяло и една Чаша…”. св. Йоан Златоуст

[7] срв. Матей 4:8-10

[8] свр. Матей 26:26-28, Йоан 6:53

[9] Срв. Матей 4:1-4

[10] срв. I Петрово 5:1-4

[11] срв. Евреи 7:26

[12]  Срв. Битие 1:29

[13] В западната християнска традиция освещеването на света се разглежда като процес на неговото манипулиране чрез инструментите на моралистиката и  религиозните норми, прилагани върху общество, природа, че и върху самия човек като личност (виж у Макс Вебер, „Протестантската етика и дъхът на капитализма”, за Православния Изток обаче светът се освещава литургично и евхаристийно, като центърът – мястото и начинът, по който това става, е личността (виж у  митр. Йоан Зизиулс, „Битието като общение”( . Придобивайки Бога, причастявайки се с Него, пребъдвайки с Него в общение и единение, човекът освещава всичко, до което се докосва и приема в себе си. (бел. авт.)

[14] „Твоя от Твоим”, из Златоустова св. литургия

[15] Деяния на Апостолите 17:28

[16] „Освети нас и предложените Драгоценни Дарове”, из Златоустова св. литургия

[17] I-во Коринтяни 11:26

[18] Златоустова света литургия

Видео-беседа по фрагменти от текста можете да гледате ТУК

Светослав Ангелов

Leave a Comment