автор Светослав Ангелов

Катехизационни беседи за ПЦДОН (Тема I от дял I-ви „Книгата на Началата”)

В книгата на Началата, Битие, библейският човек ни се представя  преди всичко в ролята на свещеник. Адам и Ева са търсени от Бога „из Градината” при „настъпването на „вечерната хладина”[1], което ни навежда към размисъл в най-малко два аспекта.  Не бива да забравяме, че авторът на тия редове е с ориенталско мислене. В географските ширини, в които той е живял, най-важното ядене, трапезата, на която цялото семейство се събира, е именно вечерята – нещо немислимо в часовете на дневната жега и труд, когато се яде набързо, на нивата или сред стадата и чрез тази алюзия той вероятно се стреми да ни предаде идеята за интимност, подобна на тази в семейството, между Бог и човек,  подчертава, че човекът е сътворен за Богообщение, което е в същината си свещенодейство. Според старозаветния начин на отмерване на времето обаче, дните започват със залеза на слънцето – „биде вечер, биде утро – ден един”[2], тъй както и съботният ден (шабат) е трябвало да бъде освещаван от евреите, според Закона на Мойсей, „от вечер до вечер”[3], така се отчитат дните и в храмовия богослужебен ритъм – и в старозаветния (вечерна и сутрешна жертва), и в църковния-новозаветен – вечерна и утринна молитва, като празниците Църквата отбелязва, започвайки с навечерието им. Следователно, още в първите пасажи на кн. Битие, ние срещаме идеята, че първо – светът е създаден в Богослужение (като Литургия, която е по-точно Теургия – Божествено дело на съдействие между Лицата на Светата Троица – от Бога, Чието Слово твори чрез Неговия Дух, носещ се „над водите”[4]), по същия начин и човекът трябвало да се обхожда в този свят, следвайки този Божествен литургичен ритъм, тъй и неговият ден трябвало да започва с молитва и Богообщение при залеза на слънцето, в среща с Твореца.

Но не е само Богослужебният ритъм, който ни показва Адам и Ева в ролята на свещенстващи. Човекът свещенодейства и ядейки. Според израза на прот. Александър Шмеман, още в Битие 1:29 човекът е представен като същество „вечно гладуващо”, а светът като негова храна[5]. Това, според големия православен богослов на XX век, може да бъде изтълкувано също в литургичен и по-точно в евхаристиен смисъл. Тъй както ние приемаме Тялото и Кръвта Христови в образа на хляб и вино от Светия Потир по време на Православната Литургия, но заедно с това и Сам Христос приема в Себе Си нас, за да ни преобрази като събрание (Църква) в Свое Тяло[6], като съвсем неслучайно св. Павел в приведеният текст от I-вото Послание до Коринтяниет в бележката под линия, подчертава ролята в това на Бог-Свети Дух, тъй както и в разказа за Шестоднева Той е изтъкнат ясно, както в устройването на Земята, така и в Сътворението на Човека, направен „жива душа” чрез Него[7]. Тук именно Адам е уподобен за първи път на Христос, тъй както в Христос и чрез Христос ние и нашия свят се превръщаме в Тяло Божие[8], така и Адам и Ева, ядейки плодовете на земята, ги преобразяват в свое тяло – плът и кръв, правят ги част от себе си и в тяхното общение с Бога, светът не само се осъществява, но и чрез тях и в тях се оличностява. Затова и ап. Павел нарича Христос „втори, последен Адам[9], Христос осъществява целта, за която Адам е сътворен и поставен в света – да преобрази целия свят в Тяло Божие, но заедно с това и Богочовешко, теантропично. Поради това и въпросът с пълноценното участие на всеки член на Христовата Църква в Богослужението е толкова важен, причастявайки се, ние изпълняваме целта и предназначението си, според Сътворението – свещенодействаме, разпознаваме в хляба и виното Тяло Христово, Тяло Божие. И в Стария Завет, и в Новия Завет народът Божий участва в завета с Бога, сключва го с Него и го препотвърждава непрестанно, ядейки и пиейки (всички заедно, а не чрез клерикално, жреческо представителство) – в Стария Завет чрез участието в трапезите на храмовите Богослужения, а в Новия – чрез участието в Трапезата Господня – Евхаристията. Тъй както всеки израилтянин, ако искаше да участва в Изхода от Египет и робството, трябваше в навечерието на напускането на Египет да приготви свещена трапеза с агне и с целия свой дом да яде на нея, така всеки кръстен и въцърковен християнин е поканен да участва ежедневно в евхаристийната трапеза, на която за пръв път е обявен от Самия Господ Христос на Велики Четвъртък Новия Завет „в кръвта и плътта Му”[10], затова и Господ неслучайно подчертава императивно – „пийте от Чашата всички”.

Следва разказът за първите преки потомци на Адам и Ева след Грехопадението – Каин и Авел[11]. Освен като такива, които се трудят – единият е скотовъдец, а другият земеделец, те са представени като принасящи Богу жертвоприношение – всеки от плодовете на своя труд. Тази връзка между труда и жертвоприношението ние ще видим по-късно застъпена силно и в Закона на Мойсей, според който скотовъдецът е длъжен да принесе на Бога в жертва първородните от стадото си, а земеделецът първите плодове от реколтата си в определени годишни дни. От времето на Праотците и подчертано през това на библейските Патриарси, ние всекиго от тях почти срещаме описан как свещенодейства, като ролята на свещенодействащ е присвоена главно от главата на дома – племето. Свещенодейства Ной, издига олтар, на който принася кръвна жертва, веднага след като излиза от ковчега след Великия Потоп. Авраам издига олтари и принася жертви почти навсякъде, откъдето минава. Същото прави и Патриархът Иаков, затова и впрочем за него са толкова важни първородството и бащината благословия, които той отнема от брат си Исав, служейки си дори с измама, Иаков присвоява правата на свещеника в дома и втози смисъл, без да изпадаме в морализаторстване, с цел да оправдаваме постъпките му, можем да кажем, че ревността на Иаков е за богослужение и богообщение повече, отколкото свързана с наследството на първороден син, което да обсеби.

Свещенодействането на Авраам, на Иаков, на останалите Патриарси е свързано с лично преживяване на Божественото откровение. Във видение, което идва по време на жертвоприношение, Авраам среща Бога, при Ветил, където издига олтар, Иаков сънува стълбата към Небесата[12]. Древният библейски Патриарх води дома си в боготърсачество, богообщение и богослужение и в това е неговата първенствуваща роля – тази на свещеника, посвоему свещенодейства и Йосиф, единият от синовете на Иаков, тълкувайки пророчески свои и чужди сънища и така взима преднина пред останалите си братя. Оттук можем да изведен един основен принцип в библейския тип пророчестване – то е своего рода свещенодействие, защото е пряко свързано със следването на Бога за разлика от врачуването. Връзката между пророчестването и следването, без значение дали Небесния Бог или чуждоплеменните божества, застъпва и Мойсей в Закона[13].

Ролята на свещеник и наставник в дома си мъжът запазва и във времето на Закона – създаването на израилтянска народност и държавност, при все присъствието вече и на храмовото богослужение – първоначално в Скинията, а сетне и в Соломоновия храм, където свещенстването се институционализира.  Виждаме как сам св. цар и прор. Давид поема понякога свещенически функции, когато нуждата го изисква – яде (дава и на мъжете в четата си да ядат от тях) от жертвени хлябове, които могат да ядат само свещениците. Давид също така пророчества, Давид пише и религиозни песни, които се употребяват в богослужението. Освен това много често в пределите на Иудея и Израил се издигат пророци, нямащи нищо общо с колената, предвидени да свещенодействат според Закона – това на Левий и потомството на Мойсеевия брат Аарон, сам Давид е от „коляното на Иуда”, за което коляно, според св. ап. Павел нищо в Закона не се споменава относно свещенстване[14]. Един такъв пророк е и Амос[15].

Свещенството, според Свещеното Писание на Стария Завет, е нещо, към което всеки мъж е призован принципно, според израза на прот. Александър Шмеман, човекът е сътворен, за да свещенодейства в евхаристиен смисъл[16], сам Мойсей изрича пожеланието всеки от народа на Израил да има този дар и да изпълнява тази обязаност[17], което и се изпълнява в Новия Завет във времето на Петдесятница.

Първите християни са гледали на себе си като на народ от пророци, обладаващи „духа на пророчестването – свидетелството Иисусово”[18], всички тях заедно св. ап. Петър нарича „свето свещенство”[19], „избран род и царствено свещенство”[20], според св. ап. Павел пък Светия Дух обитава и възпълва цялата Христова Църква, проявявайки се у всекиго по Своему[21]. Разглеждането на човекът като свещеник още от времето на Стария Завет, ни дава и едно по-ясно разбиране на свещените събития в апокалиптичен план, защото в Последните времена, според Апокалипсиса на св. Йоан Богослов, Великата конфронтация между Бог и сатаната, между Христовата Църква и апокалиптичната Блудница Вавилон, ще бъде именно „богослужебния въпрос”, въпросът за поклонението, като християните ще са тези, които ще устояват в истинно богослужение срещу опитите на богоборците за подмяна. По тази ос е изградена и голяма част от самата книга Апокалипсис – дяволът, който се опитва да „дублира” Христос в почти всяко нещо, да му предложи „обърнат еквивалент”.

[1]  срв. Битие 3:8

[2] срв. Битие 1:5

[3] срв. Левит 23:32

[4] срав. Битие 1:1-3

[5] Прот. Александър Шмеман: „За живота на света”, ИК „Омофор”, София 2013 г.

[6] срв.I-во Коринтяни 12:13

[7] срв. Битие 2:7

[8] „Освети нас и предложените Драгоценни Дарове”, из Златоустова св. литургия

[9] срв. I-во Коринтяни 15:45

[10] Срв. Матей 26:26-28

[11] срв Битие 4:3,4

[12]  срв. Битие 28:11-19

[13] срв Второзаконие 13:1-4

[14] срв. Послание до Евреите 7:14

[15] срв. Амос 7:14

[16] Прот. Александър Шмеман: „За живота на света”, ИК „Омофор”, София 2013 г.

[17] срв Числа 11:27-29

[18] срв. Апокалипсис 19:10

[19] срв I Петрово 2:5

[20] срв I Петрово 2:9

[21] срв I Коринтяни 12:4-6

Светослав Ангелов

Leave a Comment