Проектът “Организационно развитие за по-добра подкрепа на наркозависими младежи” се финансира в рамките на Програмата за подкрепа на НПО в България по Финансовия механизъм на Европейското икономическо пространство 2009-2014 г.”

Aвтори прот. Георги Фотакиев и Светослав Ангелов

Според Светата Православна Църква, семейството не е плод единствено на социална необходимост, а е създадено от Самия Бог, затова и взаимоотношенията в него не се регламентират просто от нуждата, нито от функционалното предназначение, което един другиму определяме, според целесъобразност.

„И създаде Господ Бог от реброто, взето от човека, жена, и я заведе при човека.  И рече човекът: ето, това е кост от костите- ми и плът от плътта ми; тя ще се нарича жена, защото е взета от мъжа (си). Затова ще остави човек баща си и майка си и ще се прилепи към жена си; и ще бъдат (двамата) една плът.” (Битие 2:22-24)

Освен това целта, заради която двама души се събират, за да изградят семейство, не е ограничена във времето и пространството, от гледна точка на православното вероучение изразът от популярните западни филми, според който те са заедно „докато смъртта ги раздели” е неразбираем. Двамата стават едно цяло, за да влязат заедно, като такова, във вечността, за да изобразят в общението си Божественото битие, за да постигнат заедно, според богословския израз, обожение, Богоподобие.

По същият начин и раждането на деца е свързано с отхранването, възпитанието, на личности, в общение, любов, взаимно уважение, в свобода и отговорност. Извън този контекст, биха останали неразбираеми думите на св. ап. Павел, че жената ще се „спаси чрез раждането на деца”

“…но ще се спаси чрез раждане деца, ако пребъде във вяра, в любов и в светост с целомъдрие.„  (I Тимотей 2:15)

Ние често оставаме на старозаветното ниво в разбирането, относно възпитанието:

Не оставяй момъка без наказание; ако го накажеш с пръчка, той няма да умре;  ще го накажеш с пръчка, и ще спасиш душата му от преизподнята.” (Притчи 23:13,14)

В Новия Завет обаче намираме и нещо малко по-различно:

„Деца, покорявайте се на родителите си така, както Господ иска, защото това е правилно… А вие, бащи, не разгневявайте децата си, а ги възпитавайте с поучението и наставлението от Господа.” (Ефесяни 6:1, 4)

Бях чул преди време някой да констатира, че днес има твърде много „приятели” и прекалено малко бащи. Някои психолози ни учат, че с децата си трябва да бъдем преди всичко приятели, да се пазим от това да им налагаме някаква авторитарна, а недай си Боже, тоталитарна власт, че това щяло да ги травмира. Една психоложка, която заедно с това е и активно черкуваща се и посветена християнка, иронично разказваше за опита си от курсовете по психодрама – „Накрая винаги се оказва, че за всичко е виновна… майката”. И тъй, за да не се окаже, че накрая за всичко сме виновни, трябва да бъдем либерални, трябва да бъдем „приятели”. Откъде обаче иде думата „приятел”? Това е някой, с когото ти е приятно. Това дали общуването с този човек те изгражда, помага ти да израстнеш, няма значение, важното е да не се „травмираш”, да ти е той „приятен”.

Ние предпочитаме обаче да употребяваме думата „друг”. В езика ни това е някакъв архаизъм вече, но старите хора употребяваха за своя брачен партньор именно думата „другар”, ако си спомняте. Другостта задължава, приятелството не толкова. Приятелят трябва просто да угажда, за да остане приятен, другарят обаче може да изисква. В приятелството има много необходим конформизъм, за другарството обаче се изисква подвиг:

„Искрени са укорите от оногова, който обича, и лъжливи са целувките от оногова, който мрази.” (Притчи 27:6)

Евангелието ни разказва за Един Бог, Който приема да бъде отхвърлен, не прави компромиси със Себе Си, за да бъде „приятен”, Който не се плаши от това да остане неразбран, дотам, че да бъде бит, унижаван, обруган, „заради нас и нашето спасение”, както гласи Никео-цариградският символ на вярата. Христос търси общението, без да се отрича от Себе Си и по-точно казано, без да престава да бъде Друг.

Правото на своята „другост”, зачитайки и „другостта” на единия от своите синове, отстоява и бащата от притчата за блудния син. В тази притча ни се разказва как единият от синовете на богат родител решил, че животът в бащиния дом не му е вече приятен, защото бил свързан с труд и лишения от достатъчно удоволствия. Синът отишъл при баща си и предявил претенции към частта от имота, която „му се пада”, имайки очевидно предвид унаследяването след бащината смърт.

Това, което отправял към баща си като послание с такова искане било: „Дотолкова си ми ти неприятен, че предпочитам да си мъртъв”. Бащата обаче не се опитал да му стане „по-приятен”, не му купил нова каляска или „последния модел смарт-фон”, за да го успокои и умилостиви. Разделил имота и му връчил „полагащата му се половина”. С това показал, че не в парите е проблемът, но същевременно показал и че за него вече няма място сред другите в този дом. В притчата не ни се казва какви думи са си разменили, след като синът поискал „своето”, казва ни се само, че синът взел парите и отишъл в чужда, далечна страна, за да си намери хора, с които му е приятно да ги прахосва, което там, при баща му, нямало как да се случи, там нямало хора, които, за да бъдат някому приятни, биха изоставили отговорностите си, биха изменили на себе си.

Сега няма да преразказваме цялата тази притча, само ще кажем, че в края блудният син излязъл от това „приключение” с важен урок. С може би най-важният – открил баща си като личност, бил открит и самия той като личност. Завръщайки се в бащиния си дом гладен, дрипав и изпосталял, защото след прахосването и на последния грош, се стопили и „приятелите” му, той пристъпва към чакащия го на пътя баща като към личност, зачитайки вече другостта му и правото му на нея:

…татко, съгреших против небето и пред тебе, не съм вече достоен да се нарека твой син; направи ме като един от наемниците си.” (Лука 15:19)

Като личност го приема тогава и самият баща:

„…тоя мой син мъртъв беше, и оживя, изгубен беше и се намери.” (Лука 15:24)

В общението, когато е основано върху ясни и здрави правила, личността открива себе си, осъществява се като личност. В самия корен на думичката „личност” е „лице”, без изправянето „лице в лице” с Другия, не можем да говорим за личност, в личното общение, в откриването на Другия като личност, ти осъществяваш своята личностност, той те разпознава като личност и в това общение разбираш болна личност ли си или здрава, какво трябва да промениш или лeкуваш. Не случайно единственият, който на иконата на Тайната вечеря сред Апостолите е изобразен в профил, извърнат от общението, не е друг, ами именно предателят Иуда Искариотски. За да вкуси плодовете от греха си – да разпилее имота на баща си с блудници и бандити, блудният син трябва да напусне не просто бащиния дом, той трябва да побегне от очите на баща си. За да извърши самото предателство, което вече, според евангелското повествувание, Иуда е планирал, да получи в ръце тридесетте сребърника, той трябва да напусне трапезата, да се отдели от общението, да се скрие от очите на Христос… Реабилитацията за блудния син идва, когато отново застава очи в очи с баща си, тъй както и на св. ап. Петър греха на отричането от Христос е простен, настъпва неговия катарзис, когато погледите им се срещат:

„Тогава Господ, като се обърна, погледна Петра, и Петър си спомни думите на Господа, както му бе казал: преди още петел да пропее, ти три пъти ще се отречеш от Мене. И като излезе вън, горко плака.” (Лука 22:61-62)

В нашата богословска традиция венчанието е тайнство. Във всяко едно от тайнствата, с които ние сега няма да се занимаваме поотделно, Църквата (като събрание от личности) измолва свръестественото действие на Светия Дух, затова и всяко едно от тайнствата, в автентичния си вид, се осъществява в рамките на Светата Литургия, т.е. тогава, когато Църквата се е събрала за общо дело на поклонение, молитва, благодарност и Богообщение. Затова и в християнска древност е съществувала практиката, която някои свещеници днес се опитват да възродят, самото венчание да се извършва по време на Светата Литургия. Двамата, на които предстои да се венчаят, са го правили като част от общото Богослужение и като израз на това, че вече са „едно тяло”, две личности, споделящи „една плът”, те първи са се причастявали в края на Литургията, тъй като при Причастието, според нас именно това се случва – при-частяваме се, ставаме части от Самия Христос, приемайки „тялото и кръвта Му” в образите на хляб и вино и заедно с това – части един от друг:

„Чашата на благословението, която благославяме, не е ли общение с кръвта Христова? Хлябът, който ломим, не е ли общение с тялото Христово? Защото един хляб, едно тяло сме ние многото, понеже всички се причастяваме от един хляб.” (I Коринтяни 10:16,17)

Семейството не е просто „градивна клетка на обществото”, нито само, според етимологията на думата (семе), е начин за справяне с демографския срив или осигуряване на помощници и работна ръка в границите на дома и стопанството. Семейството е едно първично ниво за постигане на Богоподобие, за взаимна помощ в подвига на личното усъвършенстване. Първообразът на короните, които в православния обред днес се поставят на главите на венчаващите се, е мъченическия венец. В своята автентична традиция Църквата разглежда венчаващите се като свидетели за Бога, по подобие на християнските мъченици от древността, които така и добили името си – за свидетел и за мъченик на ст. гръцки думата е една и съща – μάρτυρας. На православната духовност обаче идеята, че Христовия свидетел е нещо като „рекламен агент на Евангелието”, който по протестантски разказва просто за Христос, е чужда. Свидетелят за Бога, според нашата вяра, е този, който го изобразява в живота си, чрез личността си, като „жива икона”. Семейството трябва да е място и среда, в която този подвиг е осъществим, където се учим на споделяне, на взаимност, на жертвеност, на промяна, на любов, но се учим заедно с другия и чрез другия. Затова и някои наричат семейството „домашна Църква”. Пък и, според Апостолската традиция, вярващите са се събирали като църква именно в дома на някои от тях, които са се наричали и точно така „гостоприемници на църквата” и обикновено това е било едно от християнските семейства, като семейството на едни от първите християни – Акил и Прискила.

Както и предния път казахме, Църквата, разглеждайки проблемите, особено тези, които са свързани с Човека, се стреми да ни завърне при причината, към началото на Богоустановения ред, защото чин, думата, която стои в корена на другата дума при-чина, означава именно ред, порядък и не случайно името на библейската книга Битие на еврейски е Берешит – Начала. Църквата търси онтологическия поглед върху нещата, а не остава просто при етическия, моралистичния дискурс. Изневярата например между двамата брачни партньори не е толкова въпрос на нарушен брачен договор, на обещание за вярност, тя е разкъсване, раздираща травма и грях срещу онова единение, което в тайнството е измолено, отстъпване от него като цел и подвиг.  И на точно това е израз сексуалното общение между двама души. В интимния акт те разкриват един за друг най-ранимите части от своето тяло – слабините, частите, които всяко живо същество най-старателно прикрива, когато се намира във враждебна среда, защото чрез тях най-лесно може да бъде наранено, дори умъртвено.

Оставайки просто на нивото на етиката и морала, ние не можем и да осъдим дори изневярвата, затова и в много от древните, „цивилизовани и цивилизоващи” общества тя в крайна сметка се превръща в неизбежна реалност, заедно с разпада на семейните ценности, с девалвацията им. Т. нар. бюргерски морал не е в състояние да плени човека задълго, защото, като всяко нещо, което е родено от необходимостта, то е временно и изменчиво. Общественият интерес не може да подмени Бога, затова и престъпленията срещу обществения морал трудно могат да бъдат вменени като престъпления на човешката съвест. Престъплението обаче срещу целостта, за която е сътворен човека, в много случаи води със себе си и личностен срив.

Както пише йером. д-р Анатолий Берестов, наркоманията, зависимостта, може да бъде разглеждана и като семеен грях, той тъй именно озаглавява и една от книгите си, преведени на български език – „Наркоманията: грях или болест”. В един момент от общуването в границите на семейството зависимият е спрял да чувства себе си в това общуване като личност. Или е разглеждан като някакъв тип функция, предназначена да доведе постигането на някаква цел, или се усеща като нечие „личностно продължение”, натоварен с очакванията да осъществи нечии цели за него от някой от родителите му, родени често от чувството за собствено неудоволетворение на самия родител. А често се случва и така, че зависимият е посегнал към ПАВ като бягство от това, че някой от родителите му се опитва да подмени с него своя партньор, както често майката започва да възприема сина като заместващ авторитета на мъжа й или пък семейството остава заедно заради детето, като то в един момент то са усеща като заложник на родителската необходимост да се поддържа някаква илюзия за семейна среда. Понякога, във връзка с последното, психолозите казват, че посягането и злоупотребата с ПАВ са „начин” зависимото дете да „задържи семейството заедно” чрез своя проблем, да ги обедини около себе си.

В една среда, в която личността е превърната във функция на нещо или на някого, рано или късно настъпва пълна дисфункционалност, защото ролите, маските, функциите са променливи и взаимозаменяеми. Зависимостта в нездравостта на средата именно намира много от своите „оправдания”. Детето живе с нагласата, че всеки от родителите му „нещо му дължи” и на тази основа манипулира родителите си, често чувстващи се гузно от това, че сами са злоупотребили с него. Не видяло отговорно и личностно зряло поведение около себе си като пример, невиждащо личности, които полагат усилия да се променят, да израстват, самото дете отказва да израсте, да се научи да се променя, да полага усилия, да се развива… Дългът към него отстрана на родителите приема съвсем материални измерения. Нагласата, че „всички са му длъжни” тази болна вече личност, ощетена и деформирана, прилага и към останалите впоследствие. В необезпечената обаче от мама и татко реалност, порастналото, но невъзрастено дете, разбира, че никой не осъзнава „колко много му дължи”. Започват депресивни състояния, чувство на неудоволетвореност, на ощетеност, на безпомощност. Често това преминава в агресия, сменяща се циклично с автоагресия. Дори без придружаващо това поведение „вещество” от списъка на ПАВ, поведението му е на зависим човек.

Библията разказва, че отчуждението и разривът в семейната среда започнали с Грехопадението. Тогава идват първо взаимните обвинения. Затова, че е ял от забранения плод Адам обвинява първо жена си, а чрез това обвинява и Бога:

 Адам отговори: жената, която ми даде Ти – тя ми даде от дървото, и аз ядох.” (Битие 3:12)

Ако се обърнем за разяснение към светоотеческите коментари на този текст обаче и към това, което св. ап. Павел в тази посока ни предлага, ще видим, че Адам е участвал в греха на Ева с ясното съзнание за това какво следва:

И не Адам бе измамен, а жената, и тя падна в грях.” (I Тимотей 2:14)

И тук отново се връщаме към темата за другия и другостта. Адам се вкопчва в Ева. Адам толкова обиква Ева, че решава да я последва, с пълното съзнание до какво това води, да я последва и в смъртта. Ева за Адам подменя Бога. Но готовността, с която човек твори идоли, е съизмерима с жестокостта, с която впоследствие ги руши. Самата Ева отказва да бъде „богът на Адам”, това в библейската притча е представено чрез препаските от смокинови листа, чрез които един за друг „покриват слабините си”, осъзнавайки, че са голи. Адам се опитва да направи това, което ще стори Христос за Църквата, „предавайки на смърт Себе Си за Нея”. Но Христос се оставя да бъде разпнат и умъртвен, слизайки даже в ада, за да „събере и прибере Църквата”, без да остъпва от общението с Бог-Отец чрез Светия Дух, Христос не извършва грях. Адам обаче отстъпва от Бога, изоставя Го, за да остане с Ева. Накрая този, който е бил готов да умре за нея и с нея, така я намразва, че се опитва да се спаси, прехвърляйки й цялата отговорност, включително и за собственото си решение.

Това вкопчване в другия наблюдаваме и в поведението на зависимите и техните близки, които те много често превръщат в съзависими. Непоставили ясните граници на своята другост, на различността си, те се опитват да се спасяват взаимно, докато, вкопчили се един в друг, взаимно се давят. Никой не е в състояние да издържи дълго в ролята на нечие божество. И много често, казват психолозите, поведението на зависимия се показва по-здраво в сравнение с това на близките му, които уж му помагат, по един патологичен и дивиантен начин той се опитва да постави границите, които липсват, като много често това се случва на цената на собствения му живот. Зависимостта е форма на бягство, но тя е много често бягство не само от усилието и промяната, която общението изисква от тебе, ами и от среда, моято те поставя или в дисфункционална роля, или се опитва изцяло личностно да те задуши. Моят опит показва, че до зависимост от ПАВ нерядко се стига след личностни сривове, предизвикани от разрушени взаимоотношения, много често след семейни или интимни трвами и неудачи. Прибягването към „заместващо вещество” обаче показва, че към самите тези взаимоотношения е подходено по нездрав начин. Желанието да се вкопчиш в някого, дотам, че да направиш от него не само смисъл на живота си, но и направо „божество”, показва нетърпимост към самия себе си. Човек се „изнася от себе си”, проектирайки се върху някой друг, фиксирайки се в него, защото се страхува, даже ужасява да остане сам със себе си, незнаещ в какво да се открива като личност, той сам себе си не познава като такава и му е „необходим” някой друг, върху когото да нарисува, да проектира своите фантазии за самия себе си. Попари ли обаче другият по някакъв начин неговите очаквания, склонния към зависимост прибягва до едно безотказно средство за напускане на себе си – веществото.

Терапевтирането на зависимостта трябва да включва не само конкретния зависим, но и по възможност семейната среда, в която той ще се завърне евентуално, а ако това е невъзможно, защото близките му не проявяват категорично желание за съучастие в терапията, трябва да бъде научен как да създаде здрава такава своя собствена.

dr.who

Leave a Comment