автор Светослав Ангелов

Катехизационни беседи за ПЦДОН (Тема III от дял I-ви „Книгата на Началата”

Всеки един аспект от човешкото битие и първосъздадения живот може да се разглежда в Богослужебна перспектива. На първо място, защото Самият Бог ни е представен от автора на тези редове в кн. Битие, като творящ света и човека по един прото-литургически начин. Още с началото на чина на Сътворението ние виждаме – Бог, Който промисля – решава[1], след това Словото Божие, Което не само вербализира, но и твори образа на нещата, които ще бъдат извикани, призовани в съществуване и битие[2], виждаме и Духа Божий, който „се носи над водите”[3], който осъществява, „материализира” това, което Словото изговаря, като последното е най-очевидно при сътворяването на Човека, който става „жива душа” именно, когато Бог, след като е изговорил намерението си да го сътвори, съвсем неслучайно използвайки граматическата форма за първо лице множествено число „да сътворим”[4], вдъхва в лицето му Духът Си – жизнено дихание, за да „стане той жива душа”[5]. В определен смисъл Светата Литургия повтаря този чин, наподобява го.

Правят впечатление също повторенията на опрделени изрази в един ритъм, напомнящ Богослужебния – „И рече Бог… Тъй и стана”[6], „и видя Бог, че това беше добро”[7]. Самото време е оразмерено с Богослужебна цел, Шестодневът със следващия го свят седми ден, ляга в основата на целия старозаветен богослужебен кръг[8], при това не само на седмичния крък, но и на годишния, при който много от големите празници са наричани още и „съботи”[9], денонощният богослужебен крък също следва ритъма на Великия Шестоднев – денят започва със залеза на слънцето, заедно с вечерното шертвоприношение в Храма (или в Скинията) и завършва пак така, със следващия залез[10], като тъй повтаря Богослужебния ритъм на Първосътворението – „биде вечер, биде утро – ден един/втори, трети…” Преминаването на животните пред Адам, за да ги наименува той, наподобява Богослужебно (литийно) шествие[11]. Подобни шествия са характерни за старозаветното Богослужение, след такива шествия през градовете е започвала и светата литургия в Двревната Църква. Кулминацията на това шествие е сътворяването на Ева, в която Адам разпознава себе си, можем да си позволим, смятаме, да направим и аналогия с литургията, по време на която се включва в Богослужението целия видим и невидим свят – плаващи, пътуващи, боледуващи, Пресвета Богородица, Апостолите, живи и мъртви, ангели и архангели, вино и хляб, вода, земя, градове[12] всяко нещо намира името, мястото и предназначението си в литургична перспектива, но кулминацията е, когато Бог и Човек се разпознават взаимно в Тялото Христово.

Тук можем да споменем и водата в нейните Богослужебни, литургични функции и роля – светът започва „полетът на Духа Божий” над водите на Първичния океан, точно както по-късно и след Потопа светът се възражда по подобен начин, което ние показано чрез образа на гълъба, изпратен от Ной да търси суша[13], гълъбът впрочеем, според този разказ, кръжи два пъти по седем дни, докато накрая донесе в човката си маслинена клонка като знак, че е намерил суша. Ясно се откроява паралелът с Шестоднева и първичното раждане на живота изсред водите, затова и неслучайно, веднага след това, Ной излиза от ковчега и принася жертва Богу върху олтар, който прави, като тогава именно и е обявен (сключен) завeтът с Ной и потомците му, чийто знак е небесната дъга[14]. Аналогията и посланието са ясни – светът е пресътворен отново като място за Богослужение, а човекът е отново поставен в него като Свещеник, като неслучайно в приведения текст от Битие 9:1 е повторен почти едно към едно този от Битие 1:28…

В историята на Изхода на Евреите от Египет аналогията с водите (този път тези на Червено море) се повтаря – със съдаването на Израил като народ започва ново творение, излязло изред водите за живот, за разлика от издавилите се преследващи ги египтяни и след това преминаване е сключен Заветът с народа на Израил под планината Синай. Тази образност св. ап. Павел в Новия Завет свързва с християнското кръщение, чрез което човек се спасява и става част от едно следващо Пресътворение – Църквата[15], като съвсем целенасочено, според нас, в приведения текст, освен водата, св. Павел споменава и съпътстващия ги „облак на Божието присъствие”, който е видим знак за присъствието на Божия Дух, за да подсили аналогията, като добър познавач и изследовател на старозаветните текстове. Затова именно и в Апокалипсиса, когато става дума за новите небе и земя, предстоящи да заменят настоящите след Второто Пришествие на Господ Иисус Христос, стоят странните на пръв поглед думи на св. Йоан Богослов, който, разказвайки ни какво вижда там, възкликва, че море вече няма[16], с това той ни уверява, че Идещото Пресътворение е последно и окончателно, непоклатимо и непокваримо, където Бог не се явява в различни образи или символи, ами сам Той живее сред него[17].

Светът и човека сиреч, са сътворени по един литургичен (Богослужебен) начин и според литургичен (Богослужебен) чин – в съдействието на Лицата на Пресветата Троица, Които тук не са ярко обособени и поотделно персонализирани, както в Новия Завет[18], но четейки внимателно разказа, можем частично да ги обособим според действията Им, както и осланяйки се на често използваното първо лице множествено число, когато Бог споменава Себе Си в контекста на съзидателните дела. Но освен „в литургия”, човекът е сътворен и „за литургия”, както виждаме в тази част от разказа, касаеща събитията след Грехопаданието, когато Бог, по залез-слънце, търси Адам и Ева, за да общува с тях – времето на „вечерната жертва”, с която денят започва, според храмовата старозаветна практика[19]. Човек самият е сътворен и „като литургия”, битието му същностно се определя по този начин, за него единствен в Творението е употребен сходен с този за Бога определящ го израз – първо лице множествено число – както Бог ни се представя като единство в множествеността, в общението, така и Адам и Ева заедно са наречени Човек[20]. Продължавайки разсъжденията си в тази посока, ние виждаме, че и в личен, и в социален план трябва да осъществи (и продължи) осъществяването си, своето реализиране като личност и като част от общност този, откриващ се първоначално в Самия Бог, образ и начин на първолитургичен живот. Адам преживява Ева, като част от себе си – „плът от плътта и кост от костите си”[21], а тя, от своя страна, му е дадена от Бога като „подходящ помощник”[22] . Човек е сътворен т.е., за да живее в общение – единение и съдействие със своя ближен, както Самия Бог съществува в Троицата, което в границите на семейството получава своята кулминация, осъществява се дори, може да се каже, в един дълбок мистичен аспект – св. ап. Павел нарича това „велика тайна”[23], сравнявайки я с взаимоотношенията между Христос и Църквата[24].

Следователно и всяка област от човешкия личен и социален живот може да бъде разглеждана в Богослужебна, литургическа перспектива. Яденето и пиенето, което, както видяхме в предходната тема, е свещенодействане – приемането на света в себе си, преобразяването му в наша „плът и кръв” и заеднос това обожествяването му, свързано с нашето собствено обожение[25], приемането, усвояването на творението по подобие и аналогия с приемането, усвояването и съединяването между Бога и нас самите. Такива области за също така интимността (сексът), трудът и войната, защото, според първите още думи на Бога към Първосъздадения Човек, ни го представят като сътворен „за секс, за труд и за война” – да се „плоди и размножава” и да обработва Едемската Градина, като я пази.

Всяко нещо може да бъде използвано като инструмент за разрушение, несависимо от това, че е предвидено и предназначено да носи благословение, според Библията и християнското световъзприятие. Светът е даден за храна на „гладуващия Човек” от Бога, но и чрез храна дяволът, в лицето на змията-изкусителка, подтиква Човек към самоунищожение. Тъй както сексуалната интимност в брака може да бъде начин и кулминация на разкриването един за друг на двама души, в дух на взаимност, любов и доверие – откриване на слабините един за друг, така може да се обърне и в начин за взаимно унижение и себична употреба на другия с цял удоволетворяване на собствен нагон. Но ако храната се яде евхаристийно – с ближните и Бога, яденето се превръща в свещенодействане, ако сексуалността е начин да споделиш себе си цялостно с другия, да бъде и той от тебе споделен, сексът също придобива свещен аспект – ако в яденето и пиенето на света го приемеш в себе си, правейки го своя плът и кръв, като заедно с това го обожествяващ, защото чрез себе си го въвеждаш в общение с Бога, тогава пък сексуалното общуване, чиито венец е чадородието, постигаш другия, съединявайки се с него, както се съединяваш с Бога пък в евхаристийното ядене и пиене, двама стават една плът, както в евхаристията ние ставаме Тяло Христово, приемайки Него – Плътта и Кръвта Му, у нас.

Видео-запис на видео-беседата с отец Стоян Бербатов по части от текста, можете да гледате ТУК

[1] срв. Битие 1:1

[2] срв.. Битие 1:3

[3] срв. Битие 1:2, б

[4] срв. Битие 1:26, а

[5] срв. Битие 2:7

[6] Срв. Битие 1:3, 1:6, 1:9, 1:11

[7] Срв. Битие 1:4, 1:8, 1:18, 1:25, 1:31

[8] срв. Изход 20:7-11

[9] срв Левит 25:3,4

[10] срв. Левит 23:32, б, Неемия 13:19

[11] срв Битие 2:18:20

[12] из Златоустова света литургия

[13] срв. Битие 8:6-11

[14] срв. Битие 8:20-22, 9:1

[15] срв I Коринтяни 10:1,2

[16] срв Апокалипсис 22:1

[17] срв. Апокалипсис 21:22

[18] срв. Йоан 1:1,2

[19] свр. Битие 3:8

[20] срв. Битие 1:26,27

[21] срв.Битие 2:23

[22] срв. Битие 2:20,б

[23] срв. Евесяни 5:31,32, а

[24] срв. Ефесяни 5:32, б

[25] „Освети нас и прдложените драгоценни дарове” (Златоустова св. литургия)

Светослав Ангелов

Leave a Comment